Постинг
18.04.2010 14:43 -
случайни срещи
Автор: mihala
Категория: Други
Прочетен: 417 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 20.04.2013 11:34
Прочетен: 417 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 20.04.2013 11:34
КАРУЦАРСКИ НЕВОЛИ
Тъжно ми е... Да не помислите, че искам да ви провокирам. Това е самата истина. Не ви задължавам да четете. Може би под влияние на непрекъснатите предавания по телевизията за разни смърти, спомени ме ограбват, но да ги оставим да се самоизтезават, щом искат, а аз няма да гледам повече телевизия. Ще се позабавлявам с друг, извекове повтарящ се куриоз от нашата действителност. Трамвайните неволи съпътстват всеки, който ползва градски транспорт- ту претъпкан до тавана, та надписите за брой седящи и стоящи пътници стават излишни, ту един свойски застанал пътник или приятел на шофьора, оживено разнищва проблемите на транспорта, а той или учтиво му отговаря, или го надвиква, та да заглуши тълпата. А поставеното указание" говоренето с шофьора е забранено" се мъдри над главите ни, но кой ли го е еня, когато тълпата владее превозното средство. А всеки с проблемите си- някои се качват, други слизат и "все с начале". В този ден и на мен, както винаги, ми се наложи да ползвам трамвая и то точно този трамвай, който беше първия след незнайно колко минути закъснение, но времето не чака. Покатерих се, както мога да се изразя, защото един гражданин с внимателен жест ме подхвана и не където трябва, което предизвика море от ругатни от моя страна, но поне не се наложи да прилагам висок скок, което е необходимия начин за качване на стъпалата на превозното средство. Та качих се аз, а младите, които седяха на предните седалки, упорито гледаха през стъклото на трамвая. Знам, че това е обичайния начин да се направят, че не виждат възрастен, но този ден така имах нужда да приседна. Имах късмет, че едно място се освободи. Седнах и в очите ми се заби надпис, който жегна личността ми. С какво съм достойна за тази пошла гавра, а надписа, с впечатляващата си форма и хартия, като че ли ми се присмиваше.Той изпъкваше над всички поизтрити, полуокъсани и не на място поставени указания. Да,той беше в унисон със заобикалящата ме среда-потна, миризлива, отчайваща. Кой ли от присъстващите можеше да произведе повече впечатление от едно листче, на което имаше знамето на България, а в него ни указваха пътя към Европа. А Европата ни се плези с многобройните си петолъчки. Дали това указание не иска да ни покаже, че сме твърде далеч от нея? Има ли някой да ни освободи от нас самите, за да се почувстваме, че
сме хора? А някой непрекъснато ни натяква, че сме миризливи, потни, изнурени. Пак беше сбъркана личностната ни характеристика, че и българина е човек като него.
.jpg)
Тъжно ми е... Да не помислите, че искам да ви провокирам. Това е самата истина. Не ви задължавам да четете. Може би под влияние на непрекъснатите предавания по телевизията за разни смърти, спомени ме ограбват, но да ги оставим да се самоизтезават, щом искат, а аз няма да гледам повече телевизия. Ще се позабавлявам с друг, извекове повтарящ се куриоз от нашата действителност. Трамвайните неволи съпътстват всеки, който ползва градски транспорт- ту претъпкан до тавана, та надписите за брой седящи и стоящи пътници стават излишни, ту един свойски застанал пътник или приятел на шофьора, оживено разнищва проблемите на транспорта, а той или учтиво му отговаря, или го надвиква, та да заглуши тълпата. А поставеното указание" говоренето с шофьора е забранено" се мъдри над главите ни, но кой ли го е еня, когато тълпата владее превозното средство. А всеки с проблемите си- някои се качват, други слизат и "все с начале". В този ден и на мен, както винаги, ми се наложи да ползвам трамвая и то точно този трамвай, който беше първия след незнайно колко минути закъснение, но времето не чака. Покатерих се, както мога да се изразя, защото един гражданин с внимателен жест ме подхвана и не където трябва, което предизвика море от ругатни от моя страна, но поне не се наложи да прилагам висок скок, което е необходимия начин за качване на стъпалата на превозното средство. Та качих се аз, а младите, които седяха на предните седалки, упорито гледаха през стъклото на трамвая. Знам, че това е обичайния начин да се направят, че не виждат възрастен, но този ден така имах нужда да приседна. Имах късмет, че едно място се освободи. Седнах и в очите ми се заби надпис, който жегна личността ми. С какво съм достойна за тази пошла гавра, а надписа, с впечатляващата си форма и хартия, като че ли ми се присмиваше.Той изпъкваше над всички поизтрити, полуокъсани и не на място поставени указания. Да,той беше в унисон със заобикалящата ме среда-потна, миризлива, отчайваща. Кой ли от присъстващите можеше да произведе повече впечатление от едно листче, на което имаше знамето на България, а в него ни указваха пътя към Европа. А Европата ни се плези с многобройните си петолъчки. Дали това указание не иска да ни покаже, че сме твърде далеч от нея? Има ли някой да ни освободи от нас самите, за да се почувстваме, че
сме хора? А някой непрекъснато ни натяква, че сме миризливи, потни, изнурени. Пак беше сбъркана личностната ни характеристика, че и българина е човек като него.
.jpg)
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 9199
Блогрол
