Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.08.2013 19:21 - част от...
Автор: mihala Категория: Други   
Прочетен: 625 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.08.2013 19:30


Поради това,че нараства необходимостта от разграничаване от някои налагащи своето съществуване "истини" , публикувам част от статията на Петров и Темелски.

 
www.kroraina.com/knigi/pp_ht/pp_ht_1.html#1_2




2. Църковен живот в пределите на Византия
(VI средата на IХ в.)

От края на V век балканските владения на Източната римска империя (Византия) били подложени на непрекъснати нападения от страна на прабългари, славяни и авари, продължили през целия VI век. В резултат на тези грабителски походи били разрушени и разграбени голям брой градове и крепости, църкви сринати до основи, разнебитена почти цялата църковна организация. Многобройно местно население било отведено в плен. Тогава именно бил унищожен основаният от император Юстиниан I град Скупи, а архиепископията Първа Юстиниана престанала да съществува и изчезнала завинаги. Все по това време, както се съобщава в Житието на тивериополските мъченици, бил разсипан от аварите и град Тивериопол (Струмица): едни от обитателите му били избити, други заробени, а хубавите здания и църкви били сринати със земята [3].

В началото на VII в. славяните от българската група се заселили окончателно на Балканския полуостров и станали негови постоянни обитатели. На юг те достигнали чак до Пелопонес и о-в Крит. В Македония, по-специално, се заселили няколко многобройни славянски племена. Сведения за тях се съдържат в “Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски за обсадите на Солун: ринхини по поречието на р. Ринхион; сагудати около устието на р. Струма и Халкидическия полуостров; драгувити между Солун и Бер, до р. Бистрица; велегезити ­ около Тива и Димитриада в Тесалия; ваюнити в Южна Албания и Епир; верзити в Охридско и Битолско; струмци по долното и средното течение на р. Струма; смоляни в поречието на р. Места, Западните Родопи и Серско [4].

През втората половина на VII в. и по-конкретно през 679-680 г. от Аварския хаганат в Керамисийското (Битолското) поле се заселила и многобройна група прабългари начело с Кубер [5].

Славяни и прабългари далеч не били в добри отношения с Византия, макар понякога да сключвали с нея временни споразумения и примирия. Особено остър бил конфликтът за Солун, втория по големина град в империята: близкото му съседство било постоянна заплаха за околните славянски племена, а превземането му пък поставяло под въпрос властта на империята над западните области на Балканския полуостров. Затова тук именно византийско-славянският конфликт придобил особено остър характер. Изворите съобщават за пет големи славянски обсади на Солун, три от които през VII век 614-616, 618 и 677. Опит да превземат Солун направили и Куберовите българи (около 686-687 г.) [6].

В историческата литература и по-специално в историко-църковните съчинения се прокарва схващането, че допирът на християни със славяните и други езически народи неизбежно водел за проникването на християнството сред тях. Тази теза сама по себе си е абсурдна: без църковна организация, без митрополити, които да ръкополагат свещеници, без духовенство разпространението на християнската вяра било невъзможно. Освен това не бива да се забравя, че в робовладелческа Византия на християнството се гледало като на идеология на обществения строй, а оттук и отрицателно отношение на част от населението към него. В Стратегикона на Псевдо-Маврикий изрично се говори за избягали при славяните “ромеи, които с времето си се променили и са забравили своите интереси, а предпочитат да бъдат благосклонни към враговете”. В други извори пък направо се говори за отказ от християнската религия. Така при описание на една от славянските обсади на Солун се споменава как “мнозина от народа преминаха при варварите”, като “един напускаше деца и жена, друг изоставяше родители, роднини и вяра”. За отрицателното отношение на славяните към християнството показателни са думите на славянския княз Пребънд, казани във връзка с петата обсада на Солун: той се заканвал открито, че ще опустоши всички ромейски градове и места, “щял да воюва непрекъснато и не щял да остави жив който и да било християнин” [7].

За удара, нанесен от славяни и прабългари на църковната организация, особено показателни са сведенията в Житието на тивериополските мъченици. Тук се разказва, че тези варвари-езичници покорили цялата Илирийска страна, т.е. Древна Македония, чак до Солун, преселвали жителите на едни градове в други и се отнасяли към тях като към роби. Те не знаели за Христовото име, почитали слънцето, луната и други звезди, а някои принасяли жертви дори на кучета [8].

За тежкото положение на византийската църква на Балканския полуостров свидетелства нареждането на император Маврикий от 591 г. до епископите на Илирик (западната половина на полуострова) да приютят онези висши духовници, които били напуснали епархиите си. За същото се говори и в едно писмо на папа Григорий I до епископите в Илирик. А такова било положението и през VII век, тъй като свиканият през 691 г. Трулски събор отново се занимал с положението на вдовстващите епископи [9].

Известен прелом във възстановяване на църковната организация настанал през VIII век, по време на императорите иконоборци, когато властта в империята била стабилизирана. В епархийските списъци от края на VII и началото на VIII в. се съобщава, че в епархията Македония митрополията Тесалоника (Солун) имала под своето ведомство 18 града: Диоклитианопол (Арменохорион), Никея (вер. Велушина, Битолско), Хераклея (Лерин), Кели (неуточнено), Едеса (Воден), Кастра (Костур), Пела (Постол, Ениджевардарско), Евдоксиопол (неуточнено), Аполония (Полина, южно от езерото Волве), Арал (неуточнено), Партикопол (Нигрита), Калик (неуточнено), Кипер (неуточнено), Серес, Амфипол (Неохор), Неапол (Кавала), Делев (неуточнено) и Китрос (Катерини). В провинция Нови Епир пък митрополията Дирахиум (Драч) имала под свое ведомство 8 града: Тамна (неуточнено), Скампа (Елбасан), Лихнида (Охрид), Амантия (Пльока), Вулис (Градица), Атрад (неуточнено), Авлона (Валона) и Акрокеравния (Логаре в планината Лонгария) [10].

Епархийските списъци и протоколите на VII вселенски събор (787 г.) показват, че вътрешните провинции на Илирик, особено заселените плътно със славяни територии, останали без епископи [11]. Независимо от това обаче, империята все пак успяла да постигне известни успехи в християнизирането на някои от славянските племена в Македония. Сигурни данни има за покръстване на ринхините и сагудатите, които се намирали в непосредствените околности на Солун за това се говори в една хроника на атонския манастир Кастанбони [12].

За преобладаващата част от славяните в Македония християнството си останало чуждо. В Краткото житие на Кирил се говори, че той преди заминаването си за Моравия, т.е. преди 862 г., отишъл в района на Брегалница и там покръстил 54 000 души [13]. Колкото и да е спорно това сведение, все пак то показва бавното проникване на християнската вяра сред славяните в Македония. Поради това едва ли подлежи на съмнение фактът, че същинското покръстване на тези славяни е станало след включването им в пределите на българската държава и официалното покръстване на целия български народ.



Тагове:   вяра,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mihala
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1652868
Постинги: 1637
Коментари: 1307
Гласове: 9199
Спечели и ти от своя блог!
Архив