Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07 17:58 - СЛУЧАЙНИ СРЕЩИ
Автор: mihala Категория: Хоби   
Прочетен: 255 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 06.07 16:17


 image

 РАКУРСИ ИЗ СТАРИТЕ ЛЕНТИ
С Л У Ч А Й Н И С Р Е Щ И - mIHALA или

/ Антоанета Ардашес/



МИНАЛО В НАСТОЯЩЕТО

И така-а-а.......... Имало едно време, но не било време като време, а минало време.- Минало заминало. И това време си имало свое минало, но и то е вече заминало... Но ето, че се намерили минали хорица т.е. такива от минало време, които решили да извадят миналото заминалото на яве, та се заели да копаят. Копаели те, но изкопаното минало не ги задоволявало. Продължавали и продължавали да копаят, а от вътрешността на земните недра започнали да се подават много минали неща и миналият човечец, прехласнат в делата си, започнал да мисли, ако това, че мърда удивително вежди може да се нарече мислене...
- Ех, да можех с това минало да поставя и една златна питанка, колко ли ще се удивяват хората на моя труд. Да ама не, защото не всеки може да свива вежди в удивление и това изкопано минало, не могло да пасне на страниците на миналите неща, а още по-малко на настоящите пътувания. И тръгнал човекът да обикаля света с надеждата, дано миналото му да се класира в настоящето. Намерили се и такива милиардери, за които миналото е поставило начало на настоящето и за да бъдат в крак, започнали да цъкат. Но цъкането им си оставало само цъкане, но не по подобие на стенен часовник, а на старческо чене. Добре, че имали тук- там проядени зъби, които успешно били заменили със златни, та цъкането започнало да прилича на звуци от проядена камбанария. Цък-бам, цък-бам... Започнало едно бамкане, та чак земята под тях се затресла в такт и наченала да приглася. Тук може да спра, защото ехото от бамкането започнало да потъва в пушилката, а копането на миналото си оставало тик-такане в миналото. Ала времето не можеш да го спреш.То препускало през разкопаното минало, а дъждът заличавал следите и тук-там започвали да се подават островърхите муцуни на могилите от минало време, свидетели, че е кипял минал труд. Ето го потвържденето , че е имало минало в настоящето ... А настоящето? Е, него го няма.



ГАРЧО ЯНИ ДУМАШЕ

Имала е баба Яна
триста шарени фустана.

Всеки греел отдалече...
Казвали,- блазе й вече.

Но от нейде долетял...-
Уж е гарван, а пък бял!?!

Запристъпя и отсече,-
Яно, спри се! Стига вече!

Виж гората- пъстър свят,
всички шарено цвърчат.

А пък Яна Гарчу дума,-

Тези с пъстрите пера
са за всяка суета.



КОНФЛИКТ НА ИНТЕРЕСИ

Умората надделяваше. Тя приседна, за да си поеме дъх и зарови в чантата. Какво ли търсеше? Да, всичко беше един лош сън. Това, че след излизане от болницата беше друг човек, не можеше да оправдае действията й. Времето беше отнело голяма част от живинката, която я държеше. Тя не съзнаваше и не й се вярваше, че възрастта има своя граница и идва ден, в който трябва да я прекрачиш, а тогава... без помощта на лекаря, не можеш да продължиш. Искаше й се да е същото жизнено същество, което беше, но дните... Ах, тези дни бяха оказали своето въздействие. Колкото и да не искаше трябваше да почине. Слънчевите отблясъци я заслепяваха. Първият сняг представляваше препятствие за изнемощелите й крака. Звучеше тъжно, но вярата, че все още може, я крепеше. А сега умората си казваше своето и отнемаше голяма част от спомените, от щастливите мигове. Тя вече чувстваше липсата на близките. Издрънчалите на пътя коли я пробудиха и дооформиха мислите й. Какво ли се беше случило?... Едната от тях, до неузнаваемост сплескана, препречваше пътя... А хората?... Всеки забързан за някъде като че ли не забелязваха... Въпреки силния трясък, тишина и апатия. Напрежението от станалата катастрофа висеше във въздуха. Приседнала на струпаните камъни и тя не помръдваше. Минаваща по отстрещния тротоар, възрастна дама, я съгледа.
- Хей, Вие!... - викна й.
Вика й стресна седящата.Тя се обърна.
- Как сте?
- Добре съм. Малко да почина и ще продължа...
Това поуспокои минаващата, на видима възраст около 70 години и с двете си дружки продължи пътя си.
Седящата въздъхна... Миг за спомени или за молитва?!?...
Някаква сянка се приближи. Пазарската й чанта зееше съблазнително, а хлябът стърчеше необезпокояван. Това не беше убягнало от зоркия поглед на минаващия. В този момент той се засили за да го сграбчи...
Последни проблясъци й възвърнаха силите и тя, със спасената чанта, продължи към дома.

17.4.2013 г.

В ТРОЛЕЯ
Система от поредни, натрапващи се случки, ми даде повод да пиша. Беше следобедно време. Тролея, препълнен с всякакви народностни групи, се движеше тежко и с поскърцване. Група циганки- ромки, което личеше от шумния им разговор, обсъждаха случка.Тяхната спътница, героиня на разказа, на около 40 години, беше като тях служителка на столична чистота. Разговаряха ту на цигански, ту на български и незапознати, като мен, можеха да разберат за какво става дума. Две момчета- български гимназисти, след излизане от училище, където въпросната група е чистела, се нахвърлили на ромката и започнали да я ругаят и бият. Някои от разговарящите разгорещено искаха възмездие. Предлагаха да се организират и да линчуват по същия начин младежите, а други предоставяха това на полицаите, които били уведомени за случая. Как ли ще се развият нещата нeзнам, защото трябваше да слезна от автобуса, но една от тях разумно допълни,- Сега бият нас, а утре ще бият родителите си. Това пророчество ме стъписа! Такова ли ще бъде бъдещето на българската нация? Иска ми се да не е така, но примерите показват, че може би циганката ще се окаже права. Липсата на вяра и навлизащата все по- голяма наглост, разврат, алчност, изградени на основата на натрупаното самочувствие, с което може да се похвали и върхушката у нас, дават вече първите си плодове. Вестниците са изпълнени със заглавия с двусмислено значение и с неразбираеми за мнозинството изрази. Медиите бълват неразбрани думи без да са граматически издържани- думи с неправилни ударения, които променят смисъла им. За някои може би хайлайфни изрази, но нямащи нищо общо с българската граматика и език. Такива ли са нашумялите чужди езици, които се котират навсякъде и от такива ли трябва да се изгражда същностната характеристика на една нация? Дали не трябва да се молим над случващото се с покайна мисъл? Да, стига това да не успокои "героите", че Бог е с нас и всичко прощава, като оставят съвестта си на следващите поколения.

БЕЛЯЗАН ОТ СЪДБАТА

Георги вървеше. Слънцето, току-що наболо на хоризонта, се прокрадваше между процепите на панелките,- Слънце, на което с желание обичаше да се препича. А сега продължаваше да върви. Стигна края на преораната нива, през която се

извиваше пътеката за дома. Залиташе и потъваше с единия крак в нея, но вървеше. В този ден на неистово отчаяние, Георги не усещаше себе си. Краката му се движеха машинално, а всичко наоколо дремеше. Беше тихо. Само той чуваше биенето на сърцето. Тази тишина, грозна тишина... Той я познаваше от деня, когато съпругата му почина, но сега, като че ли, тя идваше някъде отвътре, от неговата вътрешна същност. Как стана така, че беше обявен за свършен? Той вървеше без своите спомени. Беше белязан от съдбата. С какво беше заслужил това? Изведнаж изсвирване на спирачка го стресна. Беше съседа. Той го покани в колата, но Георги само му кимна и продължи... Той вървеше... Искаше летния бриз да го разведри, но тягостното чувство не го напускаше. Едно съобщение беше преобърнало целия му живот. Той беше неизлечимо болен. Докога? Този въпрос не преставаше да застава пред него. Още колко време му оставаше? Двете дъщери, които бяха единствената му утеха, сега щяха да останат сами. Трябваше, трябваше по скоро да се погрижи за тях, докато можеше да се движи. Георги вървеше, а болката не го напускаше. Болка, не по отминаващия живот, а за малките му дечица. С всеки изминал ден, той се приближаваше към своя край. Края на един земен живот. Господи, Георги промълви в изблик на страдание, вземи цялата ми кръв, но премахни тази огромна болка. И милостивия Бог откликна на вика му. Сърдечната болка и болката, която беше в резултат от лъчетерапията, като отрязани с нож,престанаха. Той се поуспокои, а кървящите рани му се сториха не толкова зловещи. Доби сила и вяра в живота. А утрото, със своите мимолетни забежки по улиците, препускаше към края си. С неимоверни усилия, Георги продължи своето съществуване, успоредно с това в онкологичната болница. Дните се търкаляха. Дни, за които се беше хванал, като удавник за сламка. Трябваше да продължи. Той се беше вкопчил в една битка, за която положителния изход не беше известен. Но Георги продължаваше, а и не беше вече сам. Бог му беше дал доказателство за своето съществуване. Георги беше изцелен. Така реши съдбата, защото двете му деца имаха нужда от родител.


КАРУЦАРСКИ НЕВОЛИ

Тъжно ми е... Да не помислите, че искам да ви провокирам. Това е самата истина. Не ви задължавам да четете. Може би под влияние на непрекъснатите предавания по телевизията за разни смърти, спомени ме ограбват, но да ги оставим да се самоизтезават, щом искат, а аз няма да гледам повече телевизия. Ще се позабавлявам с друг, извекове повтарящ се куриоз от нашата действителност. Трамвайните неволи съпътстват всеки, който ползва градски транспорт- ту претъпкан до тавана, та надписите за брой седящи и стоящи пътници стават излишни, ту един свойски застанал пътник или приятел на шофьора, оживено разнищва проблемите на транспорта, а той или учтиво му отговаря, или го надвиква, та да заглуши тълпата. А поставеното указание" говоренето с шофьора е забранено" се мъдри над главите ни, но кой ли го е еня, когато тълпата владее превозното средство. А всеки с проблемите си- някои се качват, други слизат и "все с начале". В този ден и на мен, както винаги, ми се наложи да ползвам трамвая и то точно този трамвай, който беше първия след незнайно колко минути закъснение, но времето не чака. Покатерих се, както мога да се изразя, защото един гражданин с внимателен жест ме подхвана и не където трябва, което предизвика море от ругатни от моя страна, но поне не се наложи да прилагам висок скок, което е необходимия начин за качване на стъпалата на превозното средство. Та качих се аз, а младите, които седяха на предните седалки, упорито гледаха през стъклото на трамвая. Знам, че това е обичайния начин да се направят, че не виждат възрастен, но този ден така имах нужда да приседна. Имах късмет, че едно място се освободи. Седнах и в очите ми се заби надпис, който жегна личността ми. С какво съм достойна за тази пошла гавра, а надписа, с впечатляващата си форма и хартия, като че ли ми се присмиваше.Той изпъкваше над всички поизтрити, полуокъсани и не на място поставени указания. Да,той беше в унисон със заобикалящата ме среда-потна, миризлива, отчайваща. Кой ли от присъстващите можеше да произведе повече впечатление от едно листче, на което имаше знамето на България, а в него ни указваха пътя към Европа. А Европата ни се плези с многобройните си петолъчки. Дали това указание не иска да ни покаже, че сме твърде далеч от нея? Има ли някой да ни освободи от нас самите, за да се почувстваме, че сме хора? А някой непрекъснато ни натяква, че сме миризливи, потни, изнурени. Пак беше сбъркана личностната ни характеристика, че и българина е човек като него.

ОРИСИЯ

Ето, че дойде и ред, и за тебе... Ама така ще те изтипосам, че ще се чудиш от къде си се пръкнал!...Та днес се случи нещо такова... Ходя си аз пешком из улицата, както винаги и насреща ми се задава един такъв, ама как да ти кажа, брат, с две големи рамене и един бицепсий. -Така ли му викат на това, дето стърчи из ръцете му?... Ама то не били ръце като ръце, а нещо...- грамаданско. Пфу,... и той се дуе, за хубосията му с хубосия. Мисли се нещо... Всъщност, как ли си слага на ръцете ръкавици този човек? Е, па сигурно и не му требат!... - Дето си е зарезал наше село...- А там беше големо нещо. От него зависеехме всички. Тракторист му викаа. А сега се е надул като плондир и се прави, че не ме познава. Та дуе се той, а аз покрай него, та покрай него. Като некакво мишле излезло из капан, и му викам - здрасти бе селски. А той, като че ли мубръкнах у пазвата. Погледна ме с белото на окото и като изсумтя!?!!!... И като вихрушка из хамбар се завърте, та се не виде... Брей да ти кажем, брате, такова нещо не се е видело никогаж. Даже едно време се говореше за бай ти Ганя, че бил таков или онаков, ама яз ти думам, че бай Ганя е цвете пред тези нашенци, дето и на ортаците си не думат... Идват- отиват и все за нещо... Не им достига!... -Па да ти се усмихнат, па да ти кажат една блага дума, та да ти олекне на сърцето, а те... Брей какви времена настанаа... Такива ми ти работи. И да ти кажем, брате, че ме фана шубето от този Цеци, дето така не ми обърна фнимание... Та нали ги видиш, дето се пушкат под път и над път. Ех, защо не си останах у село. Нищо, че всички вече ги нема... Останааме само две къщи и то яз, и баба ти Стефка, дето е на баира къщата и... И нейните я зарезаа... И тя по цел ден стои пред къщата и чака ли чака некой.Ама кой ли се сеща да и дойде. Е, идат чат- пат, кога се рОдат крушите... Ама може ли сама жена в това усое, дето е нашето?!?... Та и аз си помислих, че ще мога да дойда при синО. Да съм на топличко де, зимата... Ама то каква ти зима, ей!!!... Едно време, добре че вервааме в Бога, та ни помагаше човеко... Апа то и сега ни помага. Виж какво време ни дава, та да може да ни е топло иначе виж, сме се вкочанили. И как ли не! Само за единия хлебец мислиме, че то с тази пенсийка и помен не можем да направиме. Тя мойта Марийка, сигурно я помниш, дето все плетката и беше у ръцете, се спомина. Бог да я прости... Ех, добра ми беше бабата... - Ама сега, като чакал из бунище се ровя... От къде ми дойде тая орисия!...


ЖЕНСКО ЦАРСТВО

но не по Ст.Л.Костов

Женско царство у нас брани
без потури калпазани.

Грабнали тояги, сопи
тръгнали са към Европа.

А Европата напира,
попрегледва им сеира.-

Хубавинки са момета
и без лични досиета.-

Но това за нас е харно
щом сме си със батко Арни.

Вред ще ни е топло, леко
и за бизнеса по- меко.

Хем така и онака...
А коленца... красота!?!

Гледаш, но не се прехласваш,
всичко точничко си пасва.

Ще се смеем донасита
с белобузестата пита.

Те я месят, ние -ам,
пая хубав и голям.

Няма кой да ни мърмори
и по митинги да спори.

И да иска туй- онуй...
Милинки...

Човече чуй!!!



РОКАДО- първи мандат на министър

Ех, бащице, бащице... Като те гледам как искаш да задоволиш всички и да им осигуриш доживотни министерски заплати, жив да те ожалим. Виж ме мене как весело си живея и си пея песенчицата за тука има тука нема. Едно време като деца сирисувахме една загадка - чертичка и на нея въпрос, а отговора беше- висящия въпрос. Или легло и лежаща на него питанка- отговор болния въпрос. Та болния въпрос ли не можеш да вдигнеш на крака? Те болните са много. Като гледам вече и десницата в парламента се разболя от соц. синдром на съгласие. Вдигат ръка и това си е... тука има -тука нема ...-Тука има министър - тука нема министър, тука има ром- тука нема циганин, тука има българин- тука нема европеец, тука има пенсионер- тука нема пенсионер. Ето, че пак увиснах на чертичката, само въпроса, въпроса вече го няма.Някъде отлетя. Та думата ми беше за приказките. Те приказките са много, но една е истинската и ако сме истински ще я знаем. Това е... а аз пак да поема моята: тука има- тука нема...



РАКУРСИ

* * *

Здравна каса-

зла прокоба,

бръкнала дълбоко

в джоба.



* * *

Милост искам,

не вълшебство-

или някаква

човечност.



* * *

Пеят- вият

зли похвали.

Пейте, вийте

вие хали.



* * *

Моя обич,

къде спеше,

та живота

ме болеше.



* * *

Той е доктор с очила,

килнал лекичко глава,

диагноза ще постави,-

Ха, дано сте вече здрави...



* * *

На професора напет

всичко вече е наред,

министерската заплата

е за титлата отплата.



* * *

Доктори под път-над път

се боричкат за креслата,

а живота ни е кът.-

И това е за децата.



* * *

Майка на ръце с дете

лекарите ще представи,

а обратно във ковчег

те на нея ще доставят.



* * *

Титла има, но едва

е завършил института,-

Та от простичка глава

стават множество прочути.



* * *

Той лекува свойте хора,

дето дават му пари,-

Та блазе на кръгозора,

има за министър дни.



ЕСЕННА ПРЕЛЮДИЯ

Той седеше на пейката в парка. Под протрития балтон се беше прикътал човек. Сгушен между двете крила на яката, не поглеждаше настрани. Общата грижа го беше завладяла и него. Беше нищ и нямаше на кого да си каже болката. Седнах до него. Помръдна, явно за да ми направи място, въпреки, че на пейката имаше достатъчно. Поблагодарих. Поглеждах го с някакво нетърпение. Исках да го заговоря, да отпуша извора на тази затихнала болка. Знам, че така можеше да му олекне, но беше без резултат. Той седеше непокътнат. Само гонещите се листа, предвестници на настъпващата есен, показваха, че на това място има живот. Започнах първа: - Как сте? А той само кимна с глава. Ръцете му се раздвижиха и показаха изменените до неузнаваемост, от артрита, пръсти. Това беше знак. Подхванах с всички възможни мои познания, та да го насоча към подобряване на състоянието му. Тогава на лицето му се изписа съчувствена усмивка и той започна. Бил работник в обувен завод, отличник, най-добър в професията, рационализатор, а сега, неизвестен никому, се чуди как да свързва двата края с никаквата си пенсия. Завода са го приватизирали, а от него не е останало нищо. Чуждите собственици развиват своя бизнес. Това е живота... Той замълча, тук и аз не можех да кажа нищо. Само започна да ме човърка една мисъл, а къде ли е отишъл труда на този човек, къде се прилагат неговите рационализации, къде се мултиплицира ефекта?Това е дилемата на обикновения човек, а пожълтяващите есенни листа се гонят без да ги интересува днешния ден, изпояден от мъката. А балтона, с изкривените от труд пръсти, потрепервайки, извади от джоба си цигарена кутия с недоизпушена угарка. Помоли ме за огънче и блажено примижавайки, запуши остатъка от живота си.



С ОБИЧ

Мили Боже, ето ме... значи...

Влезнах в храма, защото боли

и сърцето, покрито е с рани,

а душата кърви ли, кърви...



Влезнах в храма да търся закрила,

че то червеи лазят навред

и в гърдите ламя се е свила,

и преприда живота ни блед.



Живинката изтръпва от болка,

а кратунките плачат на плет

и комата изчезва с душата,

а тревата прилича на смет.



И сега ще ти кажа, о,Боже,

погледни от престола си благ,

че така да живеем не може-

всеки беден, а друг е богат.



Погледни и на тези юнаци

и води като млади коне,

да узнаят, че хляба е сладък

щом към Бога протегнат ръце.



И недей да ми казваш,че ази

искам много на тази земя.

Аз ще кажа:- Бог да ни пази

и тогава... ще махна с ръка.



БЪЛГАРИНЪТ Е ИЗОБРЕТАТЕЛЕН

Днешния ден ми беше ден за разходка. Един от обектите,както в повечето случаи, беше пазара. Независимо, че не е близо до дома ми, много харесвам този пазар, защото разположението му позволява да се разхождам на воля- четири пъти на отиване и четири пъти на връщане. Като имате предвид и това, че трябваше да разглеждам сергиите и от двете страни на платното, удоволствието ми ставаше пълно. Минало е времето, когато се задоволявах с театри, а сега явно политиката за пенсионера е да не вижда по-далече от носа си, но казват, че българина е изобретателен , та и аз вървя, и си разглеждам, защото торбичката ми беше празна. А продавачките едни такива учтиви, та ти се приисква да си купиш по нещо от всяка, но пустото, не съм доживяла до представителна пенсия. Понякога, театрото из такива оживени места, разведрява. Разхождам се ,като из ларго, и се замислям над отрупаните, със стоки, сергии- коя ли е българска, коя ли е чуждоземна, скъпа, евтина... Е, евтините не ги виждах... И така унесена, изведнаж нещо силно ме блъсна по лявата гърда. В първия момент помислих, че получавам инфаркт, но какво беше учудването ми, когато можах да се задържа на крака и да погледна натам откъдето дойде удара. Добре, че Бог е дал очи на човек. Там стоеше един, мога да кажа, красив господин. Той ми се усмихна и докато аз се прекръствах, защото уплахата не беше малка, каза:- Той ви се радва. До него стоеше грамаден, красив, като стопанина си, пес и вместо да се развикам, че какво ли можеше да се случи с мен, видях на муцуната на кучето огромен наморник. Ето, че нямаше за какво да го наругая, а кучето се беше сгушило до стопанина си, като малко съгрешило дете. Окопитих се и продължих, но в мен се развихри едно радостно чувство, като че бях ходила на театър в сатирата. Ами ако вместо мен беше някоя силиконка? Как ли щеше да се разхвърчи импланта? Ето, че и от тук спестих за картофи. Да, мога да потвърдя,- българина е изобретателен... Добре, че кучетата знаят на какво да се радват.


ПАТЕШКИ ИСТОРИИ

Човек предполага, а Бог разполага. Та и аз...Бях решила да пиша за друго,но...

Отварям телевизора и слушам,слушам и не мога да се наслушам, /слушам, а не гледам, защото образа му е социалистически, със звездички/... Всеки говори за криза и заплашва с несъществуващи, уж, кризисни ситуации.-Криза, криза, но някой я изгриза и я пренасочи по други извънземни пътеки на реализация... Та така и аз стигнах до извода, че слушането не е достатъчно за случаите с изявите на телеманиаците. Това е нещо, като каква играчка да изберем за коледа-имаме молове под път и над път,и магазини всякакви, но с празни джобове не струват за нищо. Но какво ми се натрапва непрекъснато... Ако демократично не стачкуваме, ще ни ги отнемат. Е, каква играчка да си изберем? Така си мъдрувам над патешките истории,тръгнали на тумби по селските кърища да търсят собствената си реализация в кризисна ситуация. И каква ли е тази ситуация, след като годините се превърнаха в ластик- колкото и да го разтягаш, все повече се разтяга. Това сигурно е нова техника на умореализация.А?!?...

09:21 ч. 29.11.2011 г.


ИЗГУБЕНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Имало едно време... но дали е било време на първоначално натрупване на капитала или време на първично създаване на индивида, един Бог знае. Но времето е било такова, че имало една земя, която била в своя разцвет. Живущите на нея смятали, че цялото създание е тяхно и всичко, което искат им е позволено. Те цъфтяли в своята набивалост и налагали своя авторитет. Набъбвали в своята истинност, макар и не истинска. Бълвали всякакви предположения и налагали възгледите си, като най- висша форма на съществувание. Тази земя, единствена на водната повърхност, се утвърждавала в своята истинност. Разраствала и се развивала в икономическо и културно отношение, ако може така да се каже. Живущите на нея били доволни и предоволни, но достигнатото ниво, на развитие, недооценявало степента на духовност. Унесена в своя възход, тя била в апогея си. Така се появило неизменното "но". В първоначалния замисъл на създаване, като източник на необходимост, съществувал един баланс на положителни и отрицателни емоции, а те впоследствие били занемарени. При нарастващата еуфория, този баланс все повече започвал да се нарушава. Тогава се появила система от въртеливо движение. Тирбушонното завъртане довело до изменение на положението й. Всички нейни дадености и създадености потънали в дълбините на бездната , а малки остатъци, от съществуванието й, се издигнали над водата. Най-деловите от потърпевшите успели да избегнат участта и се намерили на повърхността. Така започнал да се разнася настоящия мит за една потънала цивилизация, а нейните потомци стават предвестници на края на света.



НЕ ОТБИРА ОТ НОВОСТ

Полегнала е Тодора-

жива да я ожалиш.

Вече го няма двора,

само парцали стари.

Взела е дудук за пушка,

по цял ден се препИра.

Дори среща хайдушка

тръгнала е да сбира.

Че за нея не може

къщица без градинка.

Там да дремва помалко

и на дружки да казва

що тежи на душата...



Стара е вече Тодора

и не отбира от новост,

вече не е за дворове,

а с кучетата на батко...



НАКРАТКО

Задаваше се тих спокоен ден. По безлюдните улици проблясваха тук-там локвичките, единствени свидетели на току-що изцедилия се дъжд. Дядо Йоцо,не дядо Иван...е, ще го нарека дядо Муньо, та да не ме набедят в пристрастие, взе стария си бастун и за по-голямо самочувствие, започна да го размахва из въздуха. Демек не е стар и няма нужда от него, нищо че вече беше попрехвърлил седемдесетте. Все още сърцето му беше младо.Та така... Нашия дядо Муньо излезе на разходка по изчистените от прахта улици. Локвичките проблясваха на появилото се слънчице и Муньовото сърце се разтапяше от удоволствие. И как ли не, когато наоколо нямаше кой да му вика и да хока за развяващия се бастун, па да не говорим за висящите му потури. Нали сега модерно им викат панталони, но той си знаеше. Неговите единствени потури все още се държаха на връвчицата, която беше сложил, за по сигурно, та да не паднат. Слънчицето блещукаше и нищо не можеше да заслепи вече позамръкналите от виделината очи. Пустия диабет и той си беше казал думата, а дума на две не се дели. Или е или не е... И сега Муньо държеше на това, въпреки възрастта си. Щом речеше нещо значи е казано и трябва да се изпълни. Та независимо от притихналите улици, той крачеше бодро. Оставаше само и да си запее неговата. Е, не че си я спомняше, но все нещо се прощракваше из проядените му зъби. Днешния ден беше определил да посети хубавото жи- пи. Бай Муньо наричаше така младата докторица, дето със сладка усмивчица винаги го отпращаше с думите- нищо ти няма Муньо.Нали пенсийката ти е същата. Ще ти стигне за лебеца, а бай Муньо под мустак, дяволито я поглеждаше, сякаш всичко му е наред.Та как да й каже,че да я разубеди. И сега, крачейки без пукната копейка... и пак тези думи... ще вземат да ме набедят, че съм русофил, си мислеше бай Муньо, като се заглеждаше в блестящите, изрязани като от станиол, локви. Ах, тези очи нещо му изневеряваха...Той примигна и започна да бълвочи из локвичката с бастуня си... Един слънчев лъч му беше изиграл лоша шега... Дядо Муньо се наведе, но в нея нямаше желаната паричка. Едва се надигна и погледна към зачервеното от смях слънчице. Все пак него го има... Някъде далече се чуваха клаксоните на прехвърчащите, нищо неподозиращи, автомобили. Денят продължаваше да се търкаля из поизбледнелите от топлината улици.


ЛУННИ ДИХАНИЯ



Ето, пак се завръщам при теб,

моя обич, незнайно как стихнала.



И прегърнала своя безкраен завет

да обичам неспирно и истински...



В полумрака на тленната скръб

все поглеждам нагоре към изгрева,-



та мечтания светли цъфтят-

моя обич, желана и искренна.



Топли изгреви, лунни дихания-

моя истинска светла премяна.

02.04.2013г



ТРИ В ЕДНО

Беше един от последните слънчеви дни, когато душната атмосфера превръщаше превозните средства в поредната пещохранителница. Лицата, които седяха до прозорците, от огряната от слънцето страна, се стараеха да се закрият, макар от процепите , за да не слънчасат, а някои предпочитаха да останат правостоящи, а не да се излагат на душните прозорци. При мен умората надделя и седнах така, че да не съзерцавам слънчевите отблясъци. На отсрещното място се настани жена на средна възраст. Огромните торбички под очите, показваше или бъбречна болест, или недоспиване, но не беше само това. Тя седна без видима реакция по замръзналото й лице. При нейните състояния и възраст други хора или въздъхваха, или изохкваха с облекчение, а тя... Тя беше от онези, за които живота и всичко заобикалящо им беше станало безразлично. Поисках да разбера, но не от любпитство, а дали е добре и има ли нужда от нещо. Можеше и да греша в преценката си. Попитах я как е. Тогава тя изля душата си. Сестра й починала преди три месеца, а сега все още ходи по мъките. Всичките тези месеци енергийните инстанции -ел, ВиК, топлофикация, са я водили жива и са начислявали сметки, а сега тя трябва да плаща, с мижавата си пенсия, всички разходи. Заболя ме заедно с нея. Та нали и ние някога ще се отправим за там. Помислих си, колко болка има, която мнозина не предусещат. Може би искането на някои, за намаляване на популацията на българите и тяхното "пренасочване", е мярка за излизане от кризата, защото само от тази жена, от начислените разходи, са отнели от залъка й около 100 лв. , които за 10месеца са 1000лв. И понеже умея да смятам, ако ги умножим по 2 млн. граждани, с които предполагам е намаляла страната, стават 2 милиарда лева за десет месеца. Може би моето предложение ще заинтригува някои власт имащи, които желаят да се увеличи бюджета - направете агенция за следгробен иск и средствата да са за бюджета. Това е реален проблем и належащото му решаване изисква реална намеса.

 

ЕЖЕДНЕВИЕ

Изсвирват спирачки,

трамвай се люлее,

политва напред

изпотена тълпа

и всеки държи 

да си каже на нея-

на майка си-

клетва, молба и тъга...

Изсвирва отнякъде,

светва зелено,

поема колоната

своя си път

и живи, и мъртви

вървят изнурени-

отляво, отдясно-

такъв е денят.

Кепенци се спускат,

изтракват ключалки,

кутии със поща

изстискват душа,

човешката мъка

пълзи катадневно

към този и онзи-

солена съдба.

Лицата бледнеят,

ръцете се свиват,

във тях има само

едничка пара

и с нея на заран

ще иде да вземе

последния хлебец- 

незнайна съдба.

Прииждат кошмари

в потайните нощи,

пречупил е гръб

този черен килим,

а мракът всевластен,

облечен свещено,

притваря клепачи

за чуждата скръб.

Порой от въздишки

в гърдите замират...



МАЙКА

Тя вървеше. Беше се извила на дясно под формата на буквата"Г", така, че пазарската й чанта да не допира земята.Жената беше надхвърлила седемдесетте и едва се движеше между колите на паркинга. Но в момента, в който поиска да се покатери на тротоара, лявата й обувка се отметна настрана и не й позволи. Тя се подпря на издутата чанта и пак я остави. Поизправи се и като риба на сухо, пое няколко глътки въздух. След това разтвори рамене, явно се надяваше и те да й съдействат, и въздъхна. Гледах я. Малките обувчици, които се виждаше, че не бяха по нейна мярка, вече доволно разкривени и поизхабени,насила изпълняваха функцията си. Коя ли друга ги е изоставила, за да облагодетелства потърпевшата?... Лявата - навирила нос, с изчезнала пета, продължаваше да не изпуска крака й, а дясната беше в кротък унес. Все още тя не смееше да продължи. Понаведе се да хване дръжките на чантата, но се поколеба. Престраших се.Хванах да й помогна. Тя се възпротиви,като не изпускаше едната дръжка. Чантата беше препълнена с агнешки плешки и други дреболии за празника. Жената не беше сигурна,че пред нея не стои някой, който може да й отнеме богатството, но аз я успокоих и тръгнахме да пресичаме улицата.Тя едва вървеше, подпряна на мен. На средата на улицата искаше да спре в изблик на силна болка, но светофарите не бяха програмирани за това и колите с настървение настъпваха педалите. Имах чувството, че я грабнах цялата, независимо, че вървеше, защото ситуацията ни притискаше. Стигнахме на отсрещния тротоар. Тя ми благодари с извинение,че съпруга й е със счупен крак и само тя може да пазарува. Да, тя беше успяла да напазарува, за да посрещне своите близки на празника, а други?...- някъде далече се криеха от бомбите, за да запазят себе си и децата си. Коя ли майка не би направила това и не би се жертвала за своите близки? Много са... И тези, на които насилствените природни бедствия им отнемат най-скъпите, дали и те могат да не скърбят? Велико майчино чувство- майката не може да не обича.Да, но има и друга по-велика обич,- тази, която ни завеща Дева Мария. Тя отдаде своя Син да бъде разпънат на кръст с беззаконниците. Сърцето й е кървяло от болка, но тя е изпълнила Божията воля,- За възкресението и живота, за всички нас.



КРАТЪК АНАЛИЗ

ГЛЕДНИ ТОЧКИ,

които разрошват глобализацията, в тяхната неистинност

Погледната отстрани, икономиката на света се развива в своята поредност и последователност, като начало от новоразвиващи се кризи.Отразена в множествено число тази посочена за криза изменяемост не е такава, каквато някои се стремят да я представят.Тя е криза на умственото развитие, с което се замаскирва виждането на недовиждащи същината на развиващия се глобален строй. Строй на задържане и вманиачаване в своето собствено развитие и цялостно обсебване на ,едва ли не, в своите собствени истини. Недостатъчното разглеждане на проблемите от известни, натрапени като достоверни истини, доведе до насилствено задържане на проблеми в икономиката.Желанието на личности ,без необходимия потенциал, да бъдат водещи в заблудата си, продължават да вървят и да тласкат страните по надолнището на развитие. Вярата в собствените недоспособности, въвежда скрупули и оценки до ниво, което е твърде ниско от изискуемото. Този начин на разсъждение и факти, че са незаменими, обвързва цялостния организъм на развитие в застоялите рамки на остарелия прагматизъм- прагматизъм на собственото аз. Алегоричните излияния засенчват ясно чуващите се гласове за правилния път на развитие. Път на реално виждане и чуване на проблеми и човешки съдби, и съществувания.Не бихме си затворили очите за факта, че след водените за собствени облаги, войни, ще се премине към масовизация на нанасяните ответни удари от терористични организации, подготвяни едновременно с ядрените атаки. Унищожение и кръв, разруха и разорение, плач и скръб, фантазии и истинност, която ще раздере завесата на плачещите.Сълзите ще отворят очите на виждащите, а невиждащите ще ослепеят завинаги.Такава ли искат да бъде тяхната кончина, тяхния край.-Злокобен, неизброим промеждутък от незнание и самочувствие, което ще доведе човечеството до финала на неговото развитие.
 

ЛЮБОВТА МИ

Любовта ми към теб-
бяла лястовица...
Щом разпери криле,
перести облаци светват
и пленяват невинно сърце.

Любовта ми към теб
пресна ягода-
ароматна и вкусна,
уханна в твоята длан.

Любовта ми към теб
спяща приказка.
Но това не е важно.

Тя е просто- 
моя любов.


ЛИРА

Долетя,
долетя
пак от юг
любовта
и разроши
косите ми
снежни...
Сняг ли вън 
заваля
или птица 
запя
от желания-
светли копнежи.

Долетя,
отлетя
и подсвирна
с уста-
волнодумец
над своята
нива.

Любовта полетя-
из света
завилня
една малка
разплакана
лира...

 

СЪДЪРЖАНИЕ

минало в настоящето
гарчо Яни думаше- стих
конфликт на интереси
в тролея
белязан от съдбата
каруцарски неволи
орисия
женско царство-стих
рокадо-първи мандат на м-р
ракурси - 10 стих
есенна прелюдия
с обич- стих
българинът е изобретателен
патешки истории
изгубената цивилизация
не отбира от новост- стих
накратко
лунни дихания- стих
три в едно
ежедневие
майка
кратък анализ- гледни точки
 любовта ми
лира

@ mihala- А.Ардашес

 

 




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. krumbelosvet - Жалко
06.07 19:47
Кой ще прочете нещо толкова дълго? Това може да си го позволи Сервантес, Балзак, Толстой...
А текстовете са добри.
цитирай
2. mihala - Здравей,
07.07 10:58
krumbelosvet написа:
Кой ще прочете нещо толкова дълго? Това може да си го позволи Сервантес, Балзак, Толстой...
А текстовете са добри.

Благодаря,че си се отбил и при мен. Може някои да взаимстват теми,което много често се получава.Даже цели пасажи цитират без да посочват источника. Но това не е важно.Все пак ще остане нещо от историята на едни дни.Приятен ден и успех.
цитирай
3. gessos - Хвана окото ми. Диагонално хвърлих ...
07.07 13:37
Хвана окото ми. Диагонално хвърлих поглед - интересно е. Наистина е дългичко. Отбелязах си да чета на порцийки. Най-много ми хареса "Лира". И епиграмките. И стихотворенията...Интересно е това кътче....Ще се връщам...
Приятен ден!
цитирай
4. mihala - Добре дошла,
07.07 14:20
gessos написа:
Хвана окото ми. Диагонално хвърлих поглед - интересно е. Наистина е дългичко. Отбелязах си да чета на порцийки. Най-много ми хареса "Лира". И епиграмките. И стихотворенията...Интересно е това кътче....Ще се връщам...
Приятен ден!

Днес ме зарадва като ми постави най-красивия медал.Благодаря ти! Щастлив ден!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mihala
Категория: Лични дневници
Прочетен: 762980
Постинги: 1124
Коментари: 767
Гласове: 7732