НА ВНИМАНИЕТО НА ... АКО ВСЕ ОЩЕ ИМА НА КОГО... 

Част от разказа "Полет над града"- михала   "Пред погледа ми...Ах, пред погледа ми... Това поглед ли е?!?... Заслепен от своята гордост той поглеждаше в отсрещните прозорци на извисяващия се небостъргач. Из коридорите му се разхождаха добре облечени камериерки със своите чисти, малки престилчици, а по-навътре... Така си мислеше новия икономически директор на най-голямата корпорация в града.Той с голяма устойчивост се беше домогвал до този пост и най-накрая се сподоби с коженото кресло. От мазната му усмивка се провлачваше тънка струя неосвободен стомашен сок.Язвата му го издаваше, но усмивката беше неотлъчно на поостарялото от болестта лице.Той беше вече... Какво беше той?..."

Какви ли станахме ние, след като вече нищо не може да ни впечатли. Имах нещастието
да пътувам с трамвай 5 за Княжево. Дали няма да се сетят от Столична община да оправят трамвайния път,че трамваят така подскачаше след Горнобански път,че имах 
чувството,че всеки момент ще изскочи от релсите и ще се преобърне. Градски транспорт
претендират за заплати, но при това положение дали ще могат да ги получат,защото и те ще се озоват с потърпевшите пътници ,в локва кръв. Дали вече не ни касае нашия живот или се примирихме с недовиждащите? Ровим земята за някакво имане,но не го виждаме.
Ослепяхме и не знаем на какво и на кого да се надяваме, а защо ли ? Направиха от нас някакви недоразумения на хора, с нищонезначещи физиономии. Човеци с коруби на
животни,но и животните все още са по-умни от нас в желанието си за самозащита. Земята се върти и изменя, а ние не искаме да проумеем къде сме. Все още витаем в небесата.