ЧЕСТИТО
Искам си го... Искам си го-ди-ни-те !!! Някои мислят, че моето искане е празни приказки. Ами ако не съм загубил нещо, значи някой ми го е взел. А мен са ме ограбили с мноооого..годийни. Бай Пешо се прозина и се отпусна. Пейката не беше от най- удобните легла, но той усещаше живителната топлина на току-що изгрялото слънце и се излегна. Цяла нощ беше мръзнал под прелеза, а сега топлинка.Той помлясна, сякаш в устата му имаше най- сладката медовина. От четвърт час стискаше в ръката си намерената угарка и едва сега дойде ред, и за нея. Почувствува, че отново живее. Неговите 70 години не го напускаха, независимо, че му бяха дотежали. С притворени очи поглеждаше, от време на време, преминаващата тълпа, като понякога беше готов да изкрещи, че му отнемат и малката живинка, но отново го завладяваше дългоочакваното блаженство. До  него неотлъчно бдеше Жаки. Превит под тежестта на изминалите години, понякога пригласяше със скимтене на своя господар. Бай Пешо обичаше своя верен другар. За него беше готов да влезе в битка с уличните псета. А Жаки, усещайки топлината на човешката ласка, подвиваше опашка, умилквайки се о краката му. Той беше единствен, който не го беше изоставил. Любимите му хора отдавна се бяха преселили. Бай Пешо изпитваше някакво необяснимо чувство, че Жаки го разбира. А той наистина го разбираше. Това беше преди много, много лета. Жаки не знаеше, с точност, кога е било, но проблясъци от минали години, когато се изживяваше като човек, просветваха в кучешката му главичка. Да...мислеше си той, колко хубаво беше, когато ме сапунисваха, за да премахнат, появилите се изневиделица, бълхи. След това се появи онзи препарат и всичко изчезна.  Защо ги няма сега, за да си поиграя с опашката - да ги погоня, да ги похапя... Жаки се унесе и не усети как се озова в онова време, когато всичко си беше на място. Той се беше отпуснал в любимото кресло и си играеше с разголената химикалка, подарък за юбилея му от разголената стюардеса. Жаки не можа да си спомни подробности, защото креслото изведнаж се отдели от земята и започна да кръжи. После излетя през открехнатия прозорец и пое на воля. Жаки летеше все нагоре и нагоре. Не изпитваше страх, а само възвишено блаженство от постигнатия летеж. Да, Жаки- младежът беше достигнал желаните висини. В  този момент, на върховно блаженство, нещо го ощипа. Бълхите се бяха скупчили и се боричкаха всяка за своята част. Жаки понечи да се отърве от тях, но се изхлузи из креслото и полетя с шеметна бързина надолу. Когато се приземи видя, че стои до своя господар с пробитите обувки. Жаки разбра неволята си, а Бай Пешо погледна към него и заразказва съня си.
@

* * * ПОСЛЕПИС

Той се беше вкопчил неудържимо за стола.Неговата словоохотливост беше пресъхнала и не подозираше,че истинските му почитатели вече ги няма.Тяхната напереност му придаваше сила и той, без да забелязва, беше приел от външния им облик на възвишеност.Така си мислеше уличното псе,- Все пак съм нещо,- докато ровеше из боклука за някакво кокълче, а то беше вече толкова оскъдно за да задоволи лакомството му. Мислите,че е нещо го поддържаха,без да съзнава,че да си с човешка обвивка е различно от това да си с кучешка. Сега не можеше нито да лае, нито да витае из простора, нито да иронизира и затова единствено му беше останала привързаността, която му осигуряваше определена дневна дажба. Съдба... Понякога прекъсваше върховните му мисли и не подозираше, че е останала едната игра на ежедневието.