ПРОСТИ МИ СЕГА ЗА ТОВА
Тежи в тишината забравена,
една невъзможна любов.
Игриво изскача пак залезът,
но няма във него живот.
Отнесени мисли, прокълнати
заспиват и кротко мълчат.
От нейде писмо недописано
прошепва - ще дойде денят.
Преваля нощта, а на изток
светилникът ярко блести.
Така ли ще срещаме изгрева
без слънце във наште очи?
Редува се ден подир нощ,
а в мене нощта си стои.
Очаквам... какво ли?- Без тези
блещукащи ясни очи.
Притулена в залеза днес,
пренасям се мислено там,
където вървяхме нощес -
без вятър, без слънце, без свян.
Прости ми сега за това,
че слънцето беше ми ти,
а после деня и нощя.
И вятърът в мене бе ти!
Сега само лепкава кал
остана от мене една.
Прости ми сега за това,
защото бе моя съдба...
@