Спят в полумрака
притихнали улици,
люшва се тракащ трамвай.
Плахо изсвирва,
а после отива си
моето детство
с деня невидян.
Сетния ден
от съдбата измислена
гризва от своя
небесен килим-
колко ли днес
от житейските истини
плачат за своя
последен рефрен.
Вяра и истинност-
глътка мълчана,
крачи из локвите
кал и тъга
и за последно
ние с теб сме измислени
с кратка усмивка
на бледи уста.
Плачат смълчани
небесни камбани,
мъдрост вековна
унесено бди...
Локви от кръв
от сърцата раздрани...-
тъжно изплакват
забравени дни...

* * *
Човек от пясък
взе ,че разпиля
и пясъка
на своята душа...

* * *

О,колко
мъка,болка
и величие
се крие в тази дума-
безразличие...

* * *
Политнал стон
пак въздуха догони
от звуците
на своите камертони...