В памет на моя редактор, представил първата ми книга "Изстрадано сбогуване". ВЕЧНА МУ ПАМЕТ

 Добър ден и добре дошли приятели на поезията,

Има нещо много радостно в това,че днес сме събрани тук, за да станем съпричастни към появата на един хубав пролетен поетичен дар за всеки от нас - стихосбирката на Антоанета Петрова Ардашес-"Изстрадано сбогуване". Позволете ми,като редактор на книгата, да кажа няколко встъпителни думи.

"Изстрадано сбогуване"може да се каже е творческият дебют на поетесата.Знаменателно е, че той идва на живот тъкмо в последната година на този прекрасен,но и тъй дълбоко изстрадан двадесети век- век на съзидание,но и на разруха;на човеколюбие и геноцид;на въздигане и срив на исконни и въжделени нравствени и морални ценности. Появява се и заживява с надеждата и вярата,че идващото двадесет и първо столетие ще произнесе своето категорично "НЕ" на алиенацията,мизантропията и декултуризацията,които напоследък,за жалост, все повече и повече се разширяват и задълбочават в нашето общество, което с лека  ръка премахва театри, ансамбли, оркестри, галерии,тръгнало на кръстносен поход срещу културата на собствения си народ. В този смисъл заглавието "Изстрадано сбогуване" е повече от символично,бих казал знаменателно.Това е вик на разрив, на раздяла с духовния апокалипсис,разтърсил всинца ни, но заедно с това- и вик на лелеяна вяра във възраждането и апотеоза на всичко добро и красиво у хората,което неминуемо трябва да възкръсне като феникс из пепелта на днешната духовна разруха.

Не случайно за мото на стихосбирката авторката използва финала на едно стихотворение от класика на съвременната ни литература-Дамян Дамянов.Този финал звучи в унисон и оправдава привидно песимистичния тон на цялата книга.

"И все пак,какво е туй поезия?

Кръст Христов или благословия?

-Не, Сърце,запяло от болезненост!"

/Интервю/

Обърнете внимание на жанровото определение за поезията,което авторът използва:"Сърце, запяло от болезненост!".Защото в контекста на поезията на Ардашес като светлик от маяк,ярко и натрапчиво преминава тъкмо мотивът на безмилостната житейска болезненост.И като антитеза на песимизма авторката извежда финалното четиристишие на програмното си стихотворение "Внезапна буря", като завършва с една неочаквана, но логична поанта, изведена от преобладаващия общ емоционален фон на личното действие:

"И спомени разкъсват мисълта ми-

... за бащин дом...

... за букнало поле...

... за босоножки бяг по прашни друми...

Не искам нищо с мене да умре!!!..."

/"Внезапна буря"/

Тук особено поразява драматичният конфликт на лирическата героиня, която знае своята предопределеност,но въпреки това намира сили да надмогне жестоката си карма и от долорозието на битието да изведе филантропичния си завет към бъдещите потомци.Тя ще премине в нетленното,но тези спомени, тези романтично-идилични мигновения ще останат,за да могат потомците да бъдат много по-добри и по-щастливи,отколкото е била тя. И тогава/цитирам/

"... си мисля,че мечта

самата аз ще стана.

И с нея ще летя!"

/"Мечтата ми "

Както във всяка първа книга, така и тук творческите несполуки не са изключение.Но още при първия прочит на ръкописа,завладян от спонтанното изригване на поетичното чувство,макар и шокиран от дълбоко песимистичния тон на стихотворенията,аз вече бях убеден в потребността той да стигне до читателите,да стане техен духовен и физически спътник в битието и мечтите им. И сега съм щастлив.Ръкописът е станал книга.Книга,в която има много и много красота и споделена мъка.Но мъка, която ражда гордост, както е в стихотворението "Искам!!!".

Лирическата героиня излива своята изповед, но излиза победителка от двубоя с болката.

"В очите ми златна сълзица проблясна.

Та днеска

единствено тя ми остана..."

"Искам!!!"/

Неписано правило е:редакторът е толкова по-добър,колкото по-малко бележки е направил в полетата.В случая поезията на Антоанета Ардашес ме надари с това щастие. В нейния ръкопис се наложиха съвсем дребни намеси.За което вината си е нейна.Получи се поезия.Получи се една книга, която определено стои над средното художествено ниво.Получи се една книга,в която грапавините не се усещат,дори при задълбочен прочит.За това благодаря на авторката.

Иска ми се да цитирам за финал стихотворението"Крайна радост", което за мен е  финал и ново начало в основите на една бъдеща нова книга.Ще го посоча цялото като пример за архитектура на стиха,за кантиленност,за поантабилност.

"КРАЙНА РАДОСТ в моята несрета.

Крайна хижа в моите беди.

Крайна песен, от душа подета.

Крайна обич на добри деди.

Крайна нива.В нея - жито свято.

Крайно село с къщички добри.

Малко зърно в тебе е посято.

Ще ли може то да изкълни!?...

Всичко крайно е върху земята.

Краен е животът ти в света.

Та дори пътеката позната

края ще посрещне с есента.

Но на нея пак житата зреят

и нашепват с тихия ветрец.

Има за какво.- За теб живеят,

да дадат живот на нов творец.

Дай и ти на всеки любовта си,

свойта сила, ласки и мечти,-

за да бъдат хората прекрасни...

Никоу не давай

да тъжи!..."

Стихосбирката "Изстрадано сбогуване" е вече литературен факт,приятели на поезията.Сама по себе си тя е сериозна основа за следващата нова книга на поетесата.Защото с този си успешен прищъпулник тя доказа,че може да бъде назована така.И нека и в бъдеще ни събира на такива хубави празници по такива прекрасни поводи.

На добър час и творческо щастие!

 

Димитър ДРАГОСТИНОВ 

от Съюза на независимите български писатели