Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2015 12:00 - За самотата - 2
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 911 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

Част 2

Има различна самота, всичката не ще се изчисли и не ще се обхване, но никой на земята не ще избегне да я преживее макар и съвсем мимолетно. Както телесната болка ни предупреждава от опасността от някакви действия и и ни спира или пък указва на скрита болест, така и душевните скърби са призвани да ни спрат на гибелния път, да ни разбудят от духовния сън, да отрезвят.(2)
Затова когато ние се отклоняваме към "страна далечна", Бог не остава безучастен, Той се бори за нашето спасение. И то, както Бог се бори за това, понякога за нас бива много страшно, защото как ние само се предадем на сатаната, как само станем земя и плът, Той разбива всичко, което е земя, плът, благополучие, обезпеченост, защото са важни спасението и вечността. Не в този смисъл, че Бог няма отношение към нашето щастие, но нашето щастие понякога се явява за нас отрова и опиянение. "Защото То не по изволение на сърцето Си наказва и огорчава синовете човешки" (Плач Иер.3:33). В древността казвали: "Бог посети". Това означавало: трагедията влезе в нашия живот в замяна на мъртвата, спокойна обезпеченост, която се явява широкия път, водещ до адското дъно, за което е говорил Христос. Нали във всекидневния живот грижите, тревогите, страховете и желанията ни обграждат от всички страни, и в нас в душата е такъв смут, че ние почти не живеем вътре в себе си- ние живеем извън себе си. (4)
Спасителя не случайно е говорил на апостолите: "А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни" (Марк.13:37). Светите отци ни повтарят за постоянното трезвение. За такова пробуждане от житейския сън, отрезвяване от страстите спомага именно самотата. Много силните душевни преживявания, свойствени на човека: горчивината от загубата, разлъката, са ни дадени не за това, за да угнетяват нашия дух, да ни предразполагат към униние. Това чувство е- по-скоро призив към действие. Не бива ние да се опитваме да се избавим от тези преживявания, да ги отблъскваме, да търсим забрава. А и би било жестоко да лишим човека от тази скръб-печал, зад която, както и зад всички наши скърби, стои святата и блага Божия воля за нас. Православния човек оказвайки се в някаква скръбна ситуация, е свикнал да се обръща към себе си с въпроса: "Какво очаква Господ от мен в това изкушение? Как аз достойно да реша задачата, поставена пред мене?".
Да опитаме и ние да си зададем този въпрос. Жалвайки се от своята нетърсена самота, да си спомним, че същата самота бива и желана: монашеството. Моно- означава сам. Монах- самотен. Самото монашество като начин на живот се е появило отдавна. Желанието постоянно да бъде с Бога, желанието за съсредоточена, от нищо не разсейвана молитва-беседа с Господ, стремежа посредством молитвата и размишлението да Го познае и да освети себе си е подтиквало някои християни да избират усамотения живот и дори да търсят уединение в отделянето от обществото още в зората на християнството. Навярно, всеки е забелязвал, как молитвата търси самотата. Всеки от нас е желал макар и за някакво време да остане сам с Господ. Дори в семейството, което ние наричаме малка църква, съвместната молитва не изчерпва нашия молитвен стремеж. дори съединени в една плът, ние все пак оставаме отделни духовни единици, не губим своите особености, личните качества.
"А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно" (Мат.6:6),- е казал Спасителя.Той Сам се е уединявал в пустинята за 40 дни за молитва. За молитва Той е отивал и на планината Тавор, вземайки със Себе Си само трима ученици. В Гетсиманската градина Спасителя, пак отново отделяйки само трима от дванадесетте, се отдалечил с тях, а после оставил и тези тримата. Той "се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше..." (Лук.22:41),- четем ние в Евангелието. Всяко действие, изискващо участието на целия човек, на цялото негово сърце, цялата душа и цялото разбиране, изисква и усамотение.
Както ние вече казахме, земната човешка самота бива различна, и тя е извиквана също от различни причини. Нея я преживяват всички хора, всеки човек в свое време. В нашия паднал свят тя е неизбежна дори затова, че ние сме облечени в плът, скриваща ни, като завеса, от духовния свят и правеща ни "непрозрачни" за обкръжаващите хора, заради което нашия вътрешен човек остава непостижим за тях, което естествено води до повърхностно съдене за нас и често неразбиране. А и ние- себе си разбираме лошо, не виждаме своята истинска същност, истинското състояние на своята душа. Може да се каже, че човек пребивава в тялото, като отшелник в затвор. И ако ние се замислим, то ще видим, че в настоящия живот самотата ни е присъща много по-дълбоко, отколкото ние обикновено смятаме, тя е наш неизменен спътник от момента на раждане.
"Самотен идва човек в този живот с първия изтръгнал се вик на страдание, искащ глътка въздух; самотен напуска той този свят с последния дъх, стараейки се да произнесе дума. Това, което той за целият свой живот в своята обособеност усеща, възприема, чувства, което жадува, за което мисли- никой не може да го преживее така, както той; всичко, което той в своето усамотение избира, решава, изпълнява, жертвено осъществява, преживява и понася в безсъница, в болести, в грижи, в неуспехи, в отчаяние- знае само той. Всяко значително събитие в живота, от първата любов до смъртта на своите родители, всяко важно решение, всяка възлагана на него отговорност, всяка голяма болка и скръб- му дават да усети своята самота. На твърде малко се е наложило да преживеят пределната самота в най-голяма нужда- в бушуващо море, в безмълвни планини, в забрава на вчерашното бойно поле, в тъмнична камера,- за да постигнат своята душевна и духовна самота". (5)
Но какво пък да правим със своята самота, когато тя ни е настигнала- а по-точно казано: ни се е разкрила,- нерядко внезапно? Преди всичко- не трябва от нея да се страхуваме. Тази пожизнена самота- е даденост на нашият земен живот- тежко бреме, но тя е едновременно и велико благо. За това щото тя да стане позитивен фактор в духовното устроение, е необходимо "да се приеме, да се сприятели с нея и духовно да се преодолее; та нали тя ще остане с теб до края на твоите дни, но твоят характер благодарение на нея ще придобие сила, достойнство и доброта". (4) Не си струва да се бяга от нея чрез постоянно времепрекарване в различни компании, в многочасово "общуване" с телевизора; а за "утешението с бутилката" ние дори и не говорим. Трябва да разберем, че това е- урок, който ни е задал Господ, и него трябва да го преминем.
Да се преодолее самотата, нейната вътрешна тежест, е нужен стремеж към Бога. Човек "преодолява своите страдания- в това число и страданието от самотата- само тогава, когато стигне до вечната светлина. Бог е- източника на тази вечна светлина. Човек е длъжен да издига своите очи към Бога. И когато лъчите на Божественото откровение достигат очите човешки, тогава на него му се открива истината, тогава той съзерцава Бога на небесата и Божественото на земята, и неговите страдания се просветяват.
Затова ние сме длъжни не да бягаме от страданията, а да ги приемаме като зов, като изискване, като обещание- като отворена врата за Царството Божие. "Понеже ето, царството Божие вътре във вас е" (Лук.17:21). И макар този път да е стръмен и тази врата да е тясна, то те безгрешно водят към просветлението и спасението. Именно затова е казано: "Блажени плачещите, защото те ще се утешат" (Мат.5:4). Чрез страданието и утешението човек стига до Бога. Защото в страданията се очиства човешкото сърце". (5) Какво се крие зад тези думи? Пак отново, опитното постигане на християнството.
Ето пример, който привежда владика Антоний Сурожски. Мислим, че той ще бъде полезен на хората, на чиято част се паднало заедно с кръста на самотата да носят и кръста на тежка болест. "Преди няколко години млада жена, която бе поразила неизцелима болест, ми написа: "Аз съм така благодарна на Бог за тази болест! По мярката на това как моето тяло отслабва, на мен ми се струва, че то става все по-достъпно за Божието въздействие". Аз й отговорих: "Благодарите на Бога за това, което Той ви дава, но не се надявайте, че това състояние ще бъде продължително; ще дойде момент, когато това телесно изтощаване ще престане да ви води към прозрачност; тогава ще ви се наложи да се уповавате на Божията милост". След някакво време тя отново ми писа: "Да, вие бяхте прав; сега аз съм така слаба, че не мога да събера сили, за да се устремя към Бога или дори да тъгувам за Него, и Бог все едно няма." И тя бе добавила: "Молете Бога, щото Той да ми даде мъжество никога да не се опитвам да създам Негово мнимо присъствие, за да запълня ужасяващата пустота на Неговото отсъствие".
Аз тогава й отговорих, щото тя да опита и по-друг начин: да се научи на смирение в истинския, дълбок смисъл на тази дума.
На латински език humilitas, "смирение", произлиза от словото humus- "плодородна земя"; и ето, смирението не се състои в това, че ние постоянно да извършваме, "да се правим на бедни", и да мислим и говорим за себе си лошо, и да убеждаваме другите, като че ли нашите високомерни маниери и са смирение. Смирението- това е състоянието на плодородната земя; земята винаги е под нозете ни, тя е самоочевидна, тя е забравена; по нея ние ходим- и никога не си я спомняме; тя е отворена за всичко, в нея ние хвърляме остатъци, всичко което не ни е нужно. Тя е безмълвна и всичко приема,- и самият тор, и остатъците тя приема творчески и ги превръща в живо и животворно богатство. Тя самото разложение претворява в нова сила на живота; отворена за дъжда, отворена за всяко семе, тя принася плод в тридесет, в петдесет и в сто пъти.
И аз посъветвах тази жена: "Учи се да бъдеш такава пред Бога: отдаваща се, не съпротивляваща се, готова да приемеш и от хората и от Бога, каквото те и да дадат". И в действителност на нея й се наложи много да претърпи от хората. След шест месеца от нейната болест мъжът й се умори от това, че той има умираща жена, и я захвърли: тя в пълнота позна отхвърлянето, но и бог я осия със Своята светлина и изпрати освежаващ дъжд. Не много по-късно тя написа: "Аз съм напълно изтощена. В мен няма сили да се устремявам към Бога, но сега Сам Бог слиза при мене..." (4)
И.А.Ильин е писал: "В самотата човек намира самия себе си, силата на своя характер светия източник на живота. А колко са хората на света, които само в безсънните нощи за пръв път са почувствали и осъзнали своята душевна и духовната самота, и само от тази, както изглежда, толкова безутешна самота са извикали към Бога в небесата и Го намерили! Там, където живота изглежда напълно безутешен, веднага пък се появява утешение.Там, където изглежда, че загиваш в своята самота, най-лесно от всякъде намираш път към Бога. А това нали е несъмнено най-благородното утешение и най-ценния дар... "Господ в небесата ще ми помогне толкова повече, колкото по-предан му бъда аз". (5)
Но за това трябва да се разбере и с цялата дълбочина на своето същество да се почувства, че по-близко от нашия Създател ние никого нямаме в действителност. Нас могат да ни оставят мъжа или жената, родителите и децата, близките и приятелите, но Господ никога няма да остави. Но ние Го отхвърляме- нека и неосъзнато, а Той е с нас във всеки момент от живота, в самата смърт и след това,- край нас може да бъде само Той. Също Той вижда и разбира цялата наша скръб- по-добре, отколкото който и да било от хората. И ето за това е така важно да разберем, че ние не сме самотни. За съжаление, често разбирането идва много късно и тогава човек става безпомощен и загубен, на него му се налага много да изстрада, преди той да съумее да налучка верния път. Когато човек не поставя в центъра на всичко, което прави, Бога, той се клатушка от едната страна до другата и не намира в себе си покой в нищо и никога. Непотърсеността, "ненужността" най-остро от всичко преживяват жените. В жените изначално е заложена потребността от жертвенно самоотдаване, за това за нея е по-лесно да осъществява заповедта на Спасителя за служение на ближните по Неговия пример. И ако тези ближни ги няма, то на душата не рядко ляга гнетяща тягост и печал. Навярно мнозина са чели не веднъж цитираната по този повод забележка на игумен Никон; тя е твърде точна и трябва да я помним, та да не се смущаваме от идващата печал и да не извършваме необмислени постъпки.
"...чувството за самота, изоставеност и прочее. Аз не съм срещал нито една девойка и самотна жена, които да не са страдали от това. Това, очевидно , се крие в женската природа. На Ева Господ е казал след падението: И към мъжа си ще тегнеш. Това влечение (не само плътско, а в още по-голяма степен психическо, а понякога изключително психическо) очевидно и действа във всички самотни, пречупвайки се и преукрасявайки се по най-различни начини. Взета от реброто на Адам, тя се притегля към своето място, за да създаде един цял човек... Във всеки случай, те (чувствата на самота и изоставеност)- са свойства на ветхия човек и е нужно да не се вехне в тях, а да се бори с пост, молитва, умерено четене на св. отци и Новия Завет, физическа работа, понякога изморяване". (6)
Страхът пред самотата жените преживяват особено при залеза на годините. Много се плашат от есента на своя живот. Увяхва външната красота, отиват в свои семейства децата, смъртта отниса близките хора. И ако в зрелите години още има надежда да се започне нещо ново, то в старостта това практически е невъзможно. Това плаши и кара да се страда. Такъв страх трябва да подтикне към преосмисляне на житейските ориентири, и ако суетата и благополучието на изминалите години не са давали да се замисли за най-главното, то поне сега трябва да се обърне към Бога.
Разбира се, добре е на този, който от младостта се грижи да стигне до преклонните години с опита на вярата, с опита на усвояването на Христа. Но който не е могъл така да настрои душата навреме, то е нужно да прави това, когато е дошло такова осъзнаване. Не бива да се отдумва7 "Аз вече съм стара, вече е късно". докато живеем- не е късно, и, навярно, ние сме придобили не целия опит, който сме били длъжни да придобием, дори, може, да не сме научили най- важното. Нали във вечността ние, преди всичко, ще бъдем с Бога. Но и земните години още трябва някак да изживеем. Тях е възможно да ги изпълним не само със спомени за миналото или оплакване от своята самота, а с посилно служене на Бога и ближните или пък, ако вече няма физически сили, то с покаяние и търпение на своята немощ без ропот.
В книгата "Отец Арсений" (7) се разказва за жена, останала сама след смъртта на мъжа; дъщерята живеела в свое семейство. Тази жена не била особено религиозна, с мъжа си те ходили в църквата на големи празници и се причастявали веднъж в годината. Техният семеен живот бил добър благодарение майката на съпруга- дълбоко вярваща жена, на която се крепял целия духовен строй на семейството. Но ето , че тя умряла, а след две години след тежко боледуване починал съпруга. А.В. разказвала: "Състоянието на изоставеност, пълна самота, жилището не напълнено с живот, почти ме претрошиха. На работата, и то не винаги, се съживявах, но в къщи отивах угнетена, потисната. Опитвах се да се освободя от своето състояние, започнах често да ходя на гости, да каня при себе си, да гледам телевизор, да чета и посещавам църквата в събота вечер и сутринта в неделя. Започнах да се моля вечер у дома, но чувството на потиснатост и самота не си отиваше".
Чрез своя позната тя помолила за среща с о.Арсений, надявайки се, че той с една дума и молитва веднага ще й помогне.- Ще отбележим мимоходом, че такъв подход сред невъцърковените или малко въцърковените хора към молитвата, Тайнствата може да се срещне твърде често: той се открива в отношението към вярата и духовния свят на обрядово-магическо ниво, в духовната "детинщина" на човека. Извършил си някакво действие, "поръчал" си молитва- и трябва да "сработи". И, като правило, не се помисля, че причината за нашите скърби, нерядко се крие в състоянието на нашата душа, в нашия неправеден живот, и дори няма намерение или желание да се старае да се живее по-Божиему. Ние често искаме, щото да се изменят тежките обстоятелства, другите хора- не ние самите, сами пък искаме да останем с предишните- осквернени, подивели- души, защото за хората въобще е свойствено по всякакъв начин да избягват от съда на своята съвест, от работата на своето сърце.
На жената, за която ние разказваме, о.Арсений тъй указал причината за нейното тежко духовно състояние, подбуждайки я да се замисли за себе си: "Вие чувствате себе си самотна, постоянно в тъга, но напразно. Това измислено изострено състояние- не е в резултат от самотата, а от действието на бездуховния начин на живот. Вие сте живели с мъжа си Михаил, опирали сте се на него, край вас е била дъщерята, изискваща грижи и внимание, и удивително християнския по душа човек- майката на мъжа Екатерина Феодоровна, която със своята любов, молитва към Бога и добротата е обединявала всички в едно. Това сега си е отишло от Вас, Вие не можете да си намерите място в живота".
О.Арсений й открил "секрета" за дълготърпението на свекървата, нейната постоянна помощ към обкръжаващите: трябва да изпълни с евангелски смисъл своя живот, и докато има сили- трябва да служи на другите с този дар, който е даден на всеки. "Ще отговоря вместо нея: Господ е давал сили за всичко заради голямата любов към хората и твърдата постоянна молитва към Вседържителя. Повторете нейния път, и ще си отидат тогава всичките душевни нещастия".

Сега да помислим, поглеждайки на своята самота от нов ъгъл на виждане: може би, тя е само зов към по-активна любов към Бога и ближния? Би ни се искало да припомним ключовия момент от живота на известния московски старец о.Алексей Мечев, който е определил неговия път след смърта на горещо любимата съпруга. Той отишъл при о.Йоан Кронщадски "в голяма скръб, поразен от неизлечимата болест на жена си, останал с малки деца на ръцете, в бедна енория, в разпаднал се изгнил дом. Той се жалвал от своето нещастие на о.Йоан и молил за указания как да бъде, какво да прави и с какво да се помогне. О.Йоан му казал: "Ти се жалваш и мислиш, че по-голямо нещастие от твоето няма на света, така то ти е тежко. А ти бъди с народа, влезни в неговото нещастие. Чуждото нещастие вземи върху себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е мъничко, леко в сравнение с това нещастие, и на тебе ще ти стане леко". (8)
Разбира се, до мярката на о.Алексей може да стигне не всеки, но да откъсне погледа от своето нещастие и да се обърне към облегчаване страданията на другите, да понесе чуждата тежест, и чрез това да надрасне своята болка,- е възможно. Още повече, че към съпреживяване най-много отзивчиво сърцето, изпитало скърби и печали. Тогава "човек, виждайки скърбите на ближните, казва: "Аз ще им помогна! Братя, аз ще ви помогна- до колкото вие сте самотни, а аз зная тежестта и нюансите на самотата". Сам намирайки се в самота, човек намира своя еднакво страдащ брат и му помага. И тъкмо тук е- зараждането на духовната любов, братството и истинското единение на чувствата". (5)
На самотния човек е по-лесно от всички да отдаде себе си на Бога, по-лесно е да Му принадлежи напълно и при него има повече възможности да помага на другите хора, той може много да направи заради Христа. Също на него му е по-лесно да се прилепи към Църквата. Човекът несвързан със семейни задължения или нямащ в семейството някакво постоянно голямо дело, понякога се захваща да помага в своя енорийски храм и намира в него и дом, и семейство, и спасение. "Бог въвежда в дом самотните" (Пс.67:7). В Божия дом може да се намерят множество дела, работи и грижи: да се мие, учи, пере, смята, рисува, боядисва, готви храна, чете, пее, шие, строи... Тук всяка работа е съединена с мисълта за Бога, с молитвата. Всяко дело заради Христа разтапя горчилото на самотата.
Грижата за болните, милостинята, грижата за храма, посещението на самотните и скръбните- всичко това ни приближава към Господа, а значи, и към радостта. Често "напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж" (Гал.4:27), ако тези деца са- добрите дела, делата на спасението и делата на любовта. (2)
Нали е много страшно да се мисли, че може да настъпи момент, когато ще се окаже късно. Достоевски в "Братя Карамазови" е писал немного за ада; за него ада- това е момента или състоянието, когато човек ще каже на себе си: "Късно е! Аз минах покрай всичко...единственото което беше потребно, единственото, заради което си струваше да се живее, с което струваше да се живее, аз вече повече не мога да изпълня; аз повече на никой не съм нужен. Беше време, когато аз можех да обичам умно, сърдечно, творчески; сега аз повече не мога да направя това; аз влязох във вечността, в която любовта се излива от Бога; моята любов повече на никой не е нужна. На земята- да, тя беше нужна на твърде много; на твърде много бе нужно, щото аз да им обърна внимание, щото аз да ги забележа, щото аз да умея да ги видя с дълбок, проницаващ поглед; щото аз да умея да се заслушвам в тях и да слушам не само празните звуци, думите, а това, което се крие зад думите: вика, плача, радостта или страха на живата душа пред своя живот..."
Картината, която дава Достоевски е- реална: ще бъде момент, когато времето ще мине; ще бъде момент, когато да се жали, твори, обича активно ще бъде вече късно... Нашата любов, нашето творчество, нашите мисли и думи вече никому няма да бъдат нужни, защото ние всички ще стоим пред Божията любов, Божията мъдрост, и Божията правда, и Божия съд. (4)
Отец Арсений на тази жена, за която вече се спомена, казал: "Помнете, че вашата вяра се утвърждава на любовта към Бога, към Пресвета Богородица, върху почитането на светиите, и това ние изразяваме в постоянни молитви, а също в безотказна любов към хората, в помощ на тях. На всички и винаги говоря евангелските думи: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, с всичкия си разум своя ближен, като себе си. Бъдете с хората, помагайте им, които и да са те- съслужители, познати, роднини,- на всички помагайте, и обкръжаващите ще разберат, какво е това християнин, и ще дойда към Църквата, към Бога". "Тъй да светне пред човеците светлината, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец" (Мат.5:16). Но как да се справим с нападащите на душата остри униние, мъка?- Да се обърнем с молитва към Спасителя, Ангела Хранител и светиите. Нима сме самотни? Те всичките са ни така близки. "Ако чувството на тъга и самотност обхване душата, приближете се и се помолете, тогава тъмните сили ще изчезнат"- ето краткия и разбираем съвет, който е давал о.Арсений на скърбящите.
...Гори, като малка свещица, православната душа към Господа, гори, блещука, осветявайки едва малко пространство край себе си. И почти никой не знае, не вижда, как се извършва спасението на тази кротка и смирена душа. Дал на човека Господ кръст- неизлечима болест или самота (нали тя също е почти болест) и търпи човека, носи своя кръст без ропот. И, разбира се, такова сирачество, нищетата на самотата привлича Божието милосърдие. "Милостно погледни към мене и ме помилуй, защото съм самотен..." (Пс.24:16). Търпението на своя кръст- това е един от пътищата към спасение. (2)

* * * * *
Списък на използваната литература
1. О. Сергий Николаев. "Детское счастье" М.,2000.
2. "Одиночество", статья в Интернете, серия "За советом к батюшке".
3. "Псалтирь, чтомая по усопшим. Каноны и молитвы". Санкт-Петербург, 1997.
4. Митрополит Антоний Сурожский. "Школа молитвы". Клин, 2000.
5. А.Ильин. "Я вглядываюс в жизнь. Книга раздумий". М., 2000.
6. "Носители духа Святителя Игнатия".
7. "Отец Арсений". М., 2000.
8. "Пастырь добрый. Жизнь и труды московского старца протоиерея Алексея Мечева". М., 1997.
9. Иеромонах Роман. "Внимая Божьему веленью", Минск, 2000.
10. Н.Е.Пестов. "Современная практика православного благочестия", т.4, Санкт-Петербург, 1996.



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 4632648
Постинги: 5200
Коментари: 2777
Гласове: 1232
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031