Постинг
08.09.2010 15:35 -
случайни срещи
Автор: mihala
Категория: Поезия
Прочетен: 217 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.09.2010 15:56
Прочетен: 217 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 08.09.2010 15:56
първите лястовици
Беше 1991 година, година на преход и объркани мисли.Тълпите се трупаха пред централните учреждения, за да научат нещо ново или да се включат в мероприятията. Всички имаха една цел- да отдадат своя дял за това неизвестно ново бъдеще. Мислите им бяха насочени към едно- какво ще стане?Както всички и аз бях унесена от тази еуфория. Новините, доколкото ги представяха реално по телевизията, отначало задоволяваха любопитството ми, но постепенно започнаха да отстъпват място на, така наречените, наболели житейски проблеми. Всичко беше и реално, и нереално. Навлизах в един друг свят. До този ден вярвах в нещо, а сега то се изместваше от други истини. Тичането или стоенето пред магазините не обещаваше бърз преход, а и управниците не бързаха. А някъде из града постепенно се прокрадваше мъка. Но по какво? На това не всеки можеше да си отговори. Някои, от своя гледна точка, преценяваха,че това е правилен път, а други не отстъпваха от своите възгледи. Сблъсък на поколения и виждания. Виждания от преливащата , по думите на потърпевши, жестокост, която за други беше неблагодарност, за трети алчност, но всички държаха на своето. Тук и медиите стояха на известно разстояние от случващото се. Очакваха, както и до този момент, да им се нареди, та да има кой да поеме, при необходимост, отговорност и да отприщи бента на нарастващото недоволство. Ще вметна някои случайности, които не мога да отмина. В този момент, не ми беше ясно защо някои, от по-късно заемащите отговорни постове в администрацията театрали, целенасочено атакуваха кабинета на действащ министър. Може би бяха решили, че им се предоставя реален шанс за нещо друго- театър на живо в живота. Но това не беше така. Те отдавна бяха очаквали този, бих го нарекла, хаос. Това положение за едни беше като- мътна вода, в която можеха да хванат по-голяма риба, а за други... Това е темата, за която искам да ви разкажа. Беше вечер след пожара на партийния дом. Вървях без посоки, като избирах тихи улички в здрачината на вечерта. Поспрях за малко. Погледнах. Бях спряла до купчина денкове и куфари. Една жена стоеше до тях. Тя беше облечена чисто и скромно. По домашно тъканите й дрехи можеше да се определи, че идваше от някое далечно село. Къде се беше запътила в този късен час и с този багаж? Из тъмнината се очерта фигура на мъж. Предположих, че това е нормално, защото беше настъпила , така наречената, свобода и всеки можеше безпрепятствено да пътува. Но какво беше очудването ми, когато ги попитах на къде са се запътили. Жената ме погледна тъжно и въздъхна, а после едва доловимо изрече: - в Полша. Не обърнах внимание на въздишката й, защото идвах от едно място, където еуфорията беше стигнала високите си децибели, но когато ми повтори се замислих. Успях само да й пожелая лек път. Те бяха първите лястовици, които отлитаха от родното гнездо, предусетили настъпващата нежна революция. Тази въздишка, която още кънти в ушите ми, беше отзвук от една болка по изгубения дом и Родина. Какво ги очакваше в чуждата страна? Неизвестността е тази, с която не малко граждани, напуснали родното гнездо се сблъскваха. Беше време на преход и не само преход в политическата система, а промени и в душите на хората. Те бяха тръгнали по своя си път, да търсят своята истина, а истината беше една- по-добър живот.
Беше 1991 година, година на преход и объркани мисли.Тълпите се трупаха пред централните учреждения, за да научат нещо ново или да се включат в мероприятията. Всички имаха една цел- да отдадат своя дял за това неизвестно ново бъдеще. Мислите им бяха насочени към едно- какво ще стане?Както всички и аз бях унесена от тази еуфория. Новините, доколкото ги представяха реално по телевизията, отначало задоволяваха любопитството ми, но постепенно започнаха да отстъпват място на, така наречените, наболели житейски проблеми. Всичко беше и реално, и нереално. Навлизах в един друг свят. До този ден вярвах в нещо, а сега то се изместваше от други истини. Тичането или стоенето пред магазините не обещаваше бърз преход, а и управниците не бързаха. А някъде из града постепенно се прокрадваше мъка. Но по какво? На това не всеки можеше да си отговори. Някои, от своя гледна точка, преценяваха,че това е правилен път, а други не отстъпваха от своите възгледи. Сблъсък на поколения и виждания. Виждания от преливащата , по думите на потърпевши, жестокост, която за други беше неблагодарност, за трети алчност, но всички държаха на своето. Тук и медиите стояха на известно разстояние от случващото се. Очакваха, както и до този момент, да им се нареди, та да има кой да поеме, при необходимост, отговорност и да отприщи бента на нарастващото недоволство. Ще вметна някои случайности, които не мога да отмина. В този момент, не ми беше ясно защо някои, от по-късно заемащите отговорни постове в администрацията театрали, целенасочено атакуваха кабинета на действащ министър. Може би бяха решили, че им се предоставя реален шанс за нещо друго- театър на живо в живота. Но това не беше така. Те отдавна бяха очаквали този, бих го нарекла, хаос. Това положение за едни беше като- мътна вода, в която можеха да хванат по-голяма риба, а за други... Това е темата, за която искам да ви разкажа. Беше вечер след пожара на партийния дом. Вървях без посоки, като избирах тихи улички в здрачината на вечерта. Поспрях за малко. Погледнах. Бях спряла до купчина денкове и куфари. Една жена стоеше до тях. Тя беше облечена чисто и скромно. По домашно тъканите й дрехи можеше да се определи, че идваше от някое далечно село. Къде се беше запътила в този късен час и с този багаж? Из тъмнината се очерта фигура на мъж. Предположих, че това е нормално, защото беше настъпила , така наречената, свобода и всеки можеше безпрепятствено да пътува. Но какво беше очудването ми, когато ги попитах на къде са се запътили. Жената ме погледна тъжно и въздъхна, а после едва доловимо изрече: - в Полша. Не обърнах внимание на въздишката й, защото идвах от едно място, където еуфорията беше стигнала високите си децибели, но когато ми повтори се замислих. Успях само да й пожелая лек път. Те бяха първите лястовици, които отлитаха от родното гнездо, предусетили настъпващата нежна революция. Тази въздишка, която още кънти в ушите ми, беше отзвук от една болка по изгубения дом и Родина. Какво ги очакваше в чуждата страна? Неизвестността е тази, с която не малко граждани, напуснали родното гнездо се сблъскваха. Беше време на преход и не само преход в политическата система, а промени и в душите на хората. Те бяха тръгнали по своя си път, да търсят своята истина, а истината беше една- по-добър живот.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 9199
Блогрол
