Зад прозорчето на вестникарската будка, се подаде една малка ръчичка. След нея- главичка. Детенцето гледаше към красиво наредените книжки, а очичките му изразяваха невиждано вълнение. Те светеха. Петьо поглъщаше приказния свят на книжките с цялата си вътрешност и беше готов да полети. Продавачката му се усмихна: - Какво искаш детенце? Това за нея беше обикновен въпрос, но за Петьо голямо премеждие. Той се смути и руменина покри бузките му. Едва чуто промълви: - Малко но... мама не ми дава. Той гледаше продавачката с широко отворени очички, а цялото му същество изразяваше скрита надежда. Очакваше... Да, той очакваше... А продавачката не беше в състояние. И тя беше тук да изкара някой лев за прехрана. Петьо чакаше... Той копнееше да подържи една от тези, така красиви, книжки. - Хайде, Петьо, че трябва да пазаруваме. Баща ти ни чака. Детското сърчице се сви. Петьо погледна умоляващо продавачката. Сълзи рукнаха от очичките му и като сви ръчички в юмручета, за да изтрие появилите се сълзи, той тръгна към майка си. Усмивка ли на някого припари или от извора на плаваща сълза- кратунка, къщичка, светулки вяли- на спомени отминали лета. Къде сте малки парещи крачета- по прашен път из кърища добри. На детско лято свирещи щурчета, и дни безмълвни- сладки детски дни...