Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2014 13:29 - виновна до доказване на противното
Автор: mihala Категория: Поезия   
Прочетен: 618 Коментари: 1 Гласове:
2



   част първа 
Залата беше препълнена. Само тук-там се чуваха сподавени въздишки от напиращата жега. От време на време отекваше тракането на секретарска машина. Всичко беше  залято от горещината, та чак залата очакваше да се разпукне по шевовете. Беше настъпила тревожна тишина. Само някъде зад вратата се долавяше сподавеното ридание на безутешната вдовица. Тя оплакваше съдбата си, каточели предузнаваше настъпващият край. Кой и как я извика, така и не разбра, но машинално се запъти към вратата. От двете й страни вървяха полицаи, което не й попречи да си вдигне смъкнатия чорапогащник. Външният й вид порази присъствуващите в залата - мръсна и раздърпана, излязла сякаш из кофите за боклук, тя вървеше несъзнателно. Всичко около нея се бе превърнало в един интериор на нейния живот. Някои я познаваха от преди - винаги весела и спретната, а сега- неузнаваема до съвършенството на природния гений... Издълбаните, хлътнали очи и изскочили скули бяха в противоречие на сресаната й прилепнала коса. Всичко се движеше бавно, както и тя самата, а и времето, в което я бяха призовали. За какво ли? Това оставаше тайна за нея. Щом вратата се отвори и тя се появи, всички в залата се разшаваха. Достатъчни бяха само няколко реплики от страна на журналистите, за да я нагорещят допълнително. Виковете на някои присъствуващи я сепнаха от неимоверния унес, в който беше потънала. Да, тя беше призована в съда и нямаше съмнение. Но за какво? Дишането й пресекна. Мъчеше се да си спомни отминали неща, но без успех. Всичко се беше изпарило с горещината. Предстоеше денят, в който щеше да узнае необходимото, но за сега тишината я обладаваше в своята безпаметност... Изминаха няколко дни на очакване. Всичко трябваше да бъде точно и категорично - оправдана или зад решетките. Мнението на свидетелите беше, че това е една невероятна грешка, съвпадение на личности. Но всичко изискваше, от съдебната система, очакване, изясняване и уточняване на фактите. Един безкраен  лабиринт, от който само дяволът можеше да излезе невредим.  Теофана я преследваше една смесица от вяра в правосъдието и някаква надежда, че недоразумението ще се разплете и отново ще бъде на свобода. Вече бяха изминали три години от момента, когато я срещна онзи младеж с призовката и от тогава е безизвестна. Всичките й дни преминаваха под мотото - бъди, ти си човек, не унивай. Но може ли да мисли за нещо, когато крилата й са оковани в тези решетки. Теа знаеше, че един ден... Но този ден не идваше. При всяко потропване или изтракване на ключалки, тя очакваше, очакваше, очакваше. Идваше или си отиваше нещото от нея. През първите дни плачът я успокояваше, но постепенно изчезна. Теа беше сама със себе си и с неистовата мисъл - до тук съм... Безутешните дни на страдание, които беше преживяла, бяха оставили върху нея неизлечимите си спомени. Преди весела и жизнена, сега тъжна и бавна, преди здрава, а сега в изтънялите й кости се прокрадваше влагата от неоправените водосточни и канализационни тръби. Всичко си вървеше по един предначертан път на дни и нощи, дни и нощи, и всеки път каточели нямаше изменение, нито сянка от промяна в ежедневието й. Денят преваляше. Светлината постепенно бе заменена с изкуствена и в приглушените отблясъци на стаята се усещаше миризмата на плесен, но не такава, каквато имаше по запустелите тавани, а плесен на остаряло и вмирисано тяло. Тя се погледна... Външността й по нищо не издаваше, че я има... Един бавно изчезващ, гноясващ труп. Застанала с превити крака на кревата, тя съгледа една буболечка, пълзяща към крака й. Това я промени. Почувствува, че до нея има някакъв живот. Живо същество, което макар ненужно в този момент, за нея беше най- прекрасната животинка. То пълзеше настървено към една новооткрита рана и изведнаж изчезна в нея. Теа не очакваше такъв развой на нещата, но смадящата болка и сърбежът я принудиха да се измести от вече познатия й ъгъл.  Всичко вървеше по старому. Малък лъч светлина, тракане на налъми, ключове, звън на камбана и тишина. Една тишина, в която Теофана потъваше, без да подозира, че това е тя - тишината на безвремието. Потънала в своя унес, тя не усети кога я поставиха на носилка и я изнесоха от килията.  За днешния ден беше насрочено делото...  Това предизвика скандал между медиите. Едни казваха, че симулира, други, че това е в нейна полза, но никой и не предположи, че Теа наистина беше в кома. Така лекарите определиха диагнозата. А заключението на съда беше, - Поради това, че няма категорично потвърждение за виновността на клиентката, тя е невинна. Но това Теа не можа да чуе. Гангрената беше обхванала цялото й тяло. Тя си остана такава - виновна до доказване на противното.


Тагове:   първа част,


Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. hristo27 - Браво!
25.04.2014 08:42
С нетърпение ще очаквам продължението!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mihala
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1208674
Постинги: 1596
Коментари: 1283
Гласове: 8910
Спечели и ти от своя блог!
Архив