Постинг
10.04.2013 20:30 -
белязан от съдбата
Автор: mihala
Категория: Други
Прочетен: 1873 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 18.04.2013 19:20
Прочетен: 1873 Коментари: 4 Гласове:
5
Последна промяна: 18.04.2013 19:20
Георги вървеше. Слънцето, току-що наболо на хоризонта, се прокрадваше между процепите на панелките,- Слънце, на което с желание обичаше да се препича. А сега продължаваше да върви. Стигна края на преораната нива, през която се
извиваше пътеката за дома. Залиташе и потъваше с единия крак в нея, но вървеше. В този ден на неистово отчаяние, Георги не усещаше себе си. Краката му се движеха машинално, а всичко наоколо дремеше. Беше тихо. Само той чуваше биенето на сърцето. Тази тишина, грозна тишина... Той я познаваше от деня, когато съпругата му почина, но сега, като че ли, тя идваше някъде отвътре, от неговата вътрешна същност. Как стана така, че беше обявен за свършен? Той вървеше без своите спомени. Беше белязан от съдбата. С какво беше заслужил това? Изведнаж изсвирване на спирачка го стресна. Беше съседа. Той го покани в колата, но Георги само му
кимна и продължи... Той вървеше... Искаше летния бриз да го разведри, но тягостното чувство не го напускаше. Едно съобщение беше преобърнало целия му живот. Той беше неизлечимо болен. Докога? Този въпрос не преставаше да застава пред него. Още колко време му оставаше? Двете дъщери, които бяха единствената му утеха, сега щяха да останат сами. Трябваше, трябваше по скоро да се погрижи за тях, докато можеше да се движи. Георги вървеше, а болката не го напускаше. Болка, не по отминаващия живот, а за малките му дечица. С всеки изминал ден, той се приближаваше към своя край. Края на един земен живот. Господи, Георги промълви в изблик на страдание, вземи цялата ми кръв, но премахни тази огромна болка. И милостивия Бог откликна на вика му. Сърдечната болка и болката, която беше в резултат от лъчетерапията, като отрязани с нож,престанаха. Той се поуспокои, а кървящите рани му се сториха не толкова зловещи. Доби сила и вяра в живота. А утрото, със своите мимолетни забежки по улиците, препускаше към края си. С неимоверни усилия, Георги продължи своето съществуване, успоредно с това в онкологичната болница. Дните се търкаляха. Дни, за които се беше хванал, като удавник за сламка. Трябваше да продължи. Той се беше вкопчил в една битка, за която положителния изход не беше известен. Но Георги продължаваше, а и не беше вече сам. Бог му беше дал доказателство за своето съществуване. Георги беше изцелен. Така реши съдбата, защото двете му деца имаха нужда от родител.
извиваше пътеката за дома. Залиташе и потъваше с единия крак в нея, но вървеше. В този ден на неистово отчаяние, Георги не усещаше себе си. Краката му се движеха машинално, а всичко наоколо дремеше. Беше тихо. Само той чуваше биенето на сърцето. Тази тишина, грозна тишина... Той я познаваше от деня, когато съпругата му почина, но сега, като че ли, тя идваше някъде отвътре, от неговата вътрешна същност. Как стана така, че беше обявен за свършен? Той вървеше без своите спомени. Беше белязан от съдбата. С какво беше заслужил това? Изведнаж изсвирване на спирачка го стресна. Беше съседа. Той го покани в колата, но Георги само му
кимна и продължи... Той вървеше... Искаше летния бриз да го разведри, но тягостното чувство не го напускаше. Едно съобщение беше преобърнало целия му живот. Той беше неизлечимо болен. Докога? Този въпрос не преставаше да застава пред него. Още колко време му оставаше? Двете дъщери, които бяха единствената му утеха, сега щяха да останат сами. Трябваше, трябваше по скоро да се погрижи за тях, докато можеше да се движи. Георги вървеше, а болката не го напускаше. Болка, не по отминаващия живот, а за малките му дечица. С всеки изминал ден, той се приближаваше към своя край. Края на един земен живот. Господи, Георги промълви в изблик на страдание, вземи цялата ми кръв, но премахни тази огромна болка. И милостивия Бог откликна на вика му. Сърдечната болка и болката, която беше в резултат от лъчетерапията, като отрязани с нож,престанаха. Той се поуспокои, а кървящите рани му се сториха не толкова зловещи. Доби сила и вяра в живота. А утрото, със своите мимолетни забежки по улиците, препускаше към края си. С неимоверни усилия, Георги продължи своето съществуване, успоредно с това в онкологичната болница. Дните се търкаляха. Дни, за които се беше хванал, като удавник за сламка. Трябваше да продължи. Той се беше вкопчил в една битка, за която положителния изход не беше известен. Но Георги продължаваше, а и не беше вече сам. Бог му беше дал доказателство за своето съществуване. Георги беше изцелен. Така реши съдбата, защото двете му деца имаха нужда от родител.
А съдбата ни вероятно е предопределена. Поздрав от мен.
цитирайДа,Бог каза и стана.Благодаря ти.Поздрав.
цитирай
3.
hristo27 -
Разказ с щастлив край. Това е хуб...
11.04.2013 09:23
11.04.2013 09:23
Разказ с щастлив край. Това е хубаво!
цитирайhristo27 написа:
Разказ с щастлив край. Това е хубаво!
В случая да,но не винаги в живота е така за жалост.
Търсене
За този блог
Гласове: 9199
Блогрол